Събуди се точно призори от шум на коне и дрънчене на оръжия на улицата отдолу. Свещите бяха догорели, стаята беше студена. Саймън стана и на пръсти отиде до малкия прозорец. Алеята долу гъмжеше от тежко въоръжени войници, стрелци, градски пристави. Началникът на стражата също беше там. Какво, за Бога, искаха от него? Или имаше нещо друго? Сякаш в отговор чу тропот по стъпалата и на вратата се почука. Саймън бързо навлече една риза и извади камата изпод възглавницата.
— Отвори! — изрева глас отвън. — Отвори в името на краля!
Саймън отново хукна към прозореца. Войниците все още бяха там. Сега някои от тях гледаха нагоре. Той уплашено погледна към вратата. Беше я затворил и зарезил предишната вечер.
— Защо? — извика дърводелецът.
— Отвори или ще разбием вратата.
Саймън бързо се огледа. Нямаше друг изход. Нещо твърдо се удари във вратата и тя подскочи. Чу хазяина напразно да умолява и предупреждава войниците да бъдат по-внимателни. Саймън дръпна резето и завъртя ключа. Вратата широко се отвори и войниците нахлуха вътре. Притиснаха го до стената. Кожена ръкавица го удари в лицето, разби устната му и отметна главата му назад.
— Оковете негодника! — изрева някакъв глас.
Грубо извиха ръцете му и сложиха железни вериги на китките и глезените му. Опита се да възрази, но някой го сграбчи за косата, завлече го до леглото и го хвърли отгоре. Въоръжени мъже обикаляха из стаята.
— В името на Бога! — извика Саймън. — Какво съм направил? Къде ви е заповедта?
Отново го сграбчиха за косата. Накараха го да седне и той се оказа пред лицето на сър Хъмфри Бадълтън, който го потупа по бузата с тънък свитък пергамент.
— Ти ли си Саймън Котърил, дърводелец, бивш градски палач?
— Знаеш, че съм аз! — изръмжа Саймън. — Ти ме нае на работа!
— Не и за убийство. Челюстта на Саймън увисна.
— Нищо лошо не съм направил. Воднистосините очи на кмета не трепнаха.
— Веселяка е мъртъв — обвини го той. — Улучен със стрела от арбалет близо до пътя за Лондон.
— Аз бях в Глостър — заекна Саймън. — Не съм напускал града.
— Ние чухме друго. Можем да доведем свидетели, че си бил в пивницата, където се е отбил Веселяка.
Саймън огледа войниците, които обръщаха кутии и сандъци и изтърсиха дисагите, които така внимателно беше подредил.
— Освен това, и съветник Шиплър е мъртъв.
— Даже не го познавам! — извика Саймън.
— Сър! — началникът на стражата се приближи. Носеше тежък пояс от фина испанска кожа с красива месингова тока. Кметът го грабна и го бутна под носа на Саймън.
— Твой ли е?
— Никога в живота си не съм го виждал.
Началникът на стражата клекна до кмета. Махна шлема си и прекара дебелите си пръсти през късо подстриганата си коса. Имаше лице на войник, слабо и сурово, с белег над дясното око. Наболата по страните му брада го караше да изглежда още по-строг. Той злобно заби пръст в гърдите на Саймън.
— Твой ли е? — повтори въпроса.
— Никога не съм го виждал.
Началникът на стражата отдръпна ръка и зашлеви Саймън през лицето.
— Ти си лъжец, крадец и убиец!
Той скъса златната верижка от врата на дърводелеца и отиде да помогне на другарите си при претърсването. Саймън гледаше как прибират ценните му вещи. Опита се да стане, но кметът го бутна обратно. Вдигна пояса и потупа с кожения му край бузата на младежа.
— Съветник Шиплър беше намерен обесен в спалнята на любовницата си. Поясът и кесията с пари, които носел, бяха изчезнали.
Саймън почувства как сърцето му замря. Тялото му се покри с лепкава пот.
— Станала е грешка! — възкликна той. — Не познавах съветник Шиплър. Не съм извършил никакво престъпление.
Кметът се изправи.
— Ще го кажеш на съдиите.
Саймън скочи на крака сред дрънченето на веригите.
— Знам защо е всичко това. — Той бутна кмета и се хвърли към началника на стражата. — Заради Ратолиър, нали? Искате да ни запушите устата.
Началникът на стражата замахна, Саймън се опита да се наведе, но ударът го улучи в слепоочието и го повали в безсъзнание на пода.
Когато се съвзе, беше тъмно. Болките в главата бяха силни и усети, че дясното му око е полузатворено. Вдигна ръка и леко докосна подутината. Можеше да се движи, но веригите още бяха около глезените и китките му. Лежеше на легло, покрито с влажно зебло, катранена факла беше поставена високо на стената. Саймън се огледа и подуши въздуха. Вонята беше непоносима. През една решетка високо на стената влизаше малко светлина. Звуци от тъмницата, шепотът на гласове от коридора, проникваха в килията му. Затвори очи и изстена. Сигурно беше в някоя от килиите под сградата на Общината; тъмни и влажни дупки. С мъка се изправи на крака. На паянтовата маса имаше чиния, но един плъх вече поглъщаше помията, която беше в нея.