— Невинен съм — извика той. — Това не е честно! Плъхът хукна, цвърчейки в знак на протест. Саймън се хвърли към него, но не можа да го хване, препъна се и падна на пода. Когато се изправи на колене, почувства, че цялото му тяло е натъртено и го боли. Езикът му беше подут и го измъчваше жажда.
— Невинен съм! — извика отново и заудря с юмруци по плесенясалите стени.
— Не сме ли всички такива? — извика в отговор някакъв глас.
На решетката се появи брадато лице.
— Млъквай, момко! — предупреди го тъмничарят.
— Жаден съм!
Ключът се завъртя в ключалката и надзирателят влезе. Поднесе кана вода към устата на Саймън. Миришеше на тиня, но той жадно я изпи.
— Благодаря.
Саймън позна тъмничаря, набит грубиян, когото Шадболт наричаше Вола.
— Тъжни времена, а, мастър Котърил? Казват, че си убил стария Веселяк, да не говорим за съветник Шиплър. Утре ще те изправят пред съдиите. Ако решат, че си виновен. — Грозното лице на Вола се разля в нещо, което според него трябва да беше съчувствена усмивка. — Имат двама нови палачи.
— Къде е Шадболт? Ами Мухоловката?
— Не мога да ти кажа. — Тъмничарят се изправи. — Изчезнали са като дим. Не се отзоваха на призовките на кмета. — Той отиде до вратата. — Имаш ли някакви пари?
Саймън поклати глава.
— Добре. — Тъмничарят разтърси ключовете си. — Заради добрите стари времена ще ти донеса нещо за ядене. Ще помоля и палачите да се погрижат да не се мъчиш.
Вратата се затръшна след него.
— Още не са ме осъдили! — извика Саймън.
— Няма значение, момко — долетя отговорът. — Ако съдя по онова, което чух, те искат да те обесят, значи ще те обесят.
И Вола се отдалечи. Саймън задряма. Тъмничарят се върна с месо, хляб и очукана чаша с вино, в която сигурно беше сложил някакъв опиат, защото Саймън моментално заспа и на другата сутрин трябваше да бъде грубо разбуден.
Мислеше, че сънува, че всичко това е някакъв кошмар. Завлякоха го в съда на съвета, приковаха го на пейката пред масата на съдиите. Кметът беше един от съдиите му, вторият беше началникът на стражата, а третият някакъв изкуфял местен сановник, който изглеждаше полузаспал. Свидетелите, които Саймън никога не беше виждал, свидетелстваха, че е бил в пивницата, където Веселяка бил видян за последен път жив. Конят му също беше намерен в конюшня, която Саймън често посещаваше. Конярят заяви, че дърводелецът го завел там и се опитал да му го продаде. После беше представен поясът на съветник Шиплър. Саймън се опита да възрази, но му казаха да млъкне. Чувстваше се отнесен, уморен и слаб, съдебната зала беше гореща и претъпкана със зрители. Сигурен беше, че мярна лицето на Алис Дрейкът.
— Това са глупости! — извика той, след като началникът на стражата обобщи доказателствата срещу него. — Не съм извършил никакво престъпление.
Един войник го цапна през устата. Саймън стоя и слуша ужасен, докато прочетоха смъртната присъда. „За жестоките убийства на трима души, кражба и дълъг списък от ужасни престъпления“. Кметът погледна към Саймън с твърдите си, стоманени очи.
— Нямаш надежда за опрощение — каза той дрезгаво. — Присъдата ще бъде изпълнена незабавно, тази вечер преди здрач.
Изведоха го от съда, минаха по коридора и отново го хвърлиха в зловонната му килия. Един свещеник дойде да го посети. Саймън не го познаваше. Опита се да промърмори изповедта си, но си спомни, че няма какво да изповядва, защото предишният ден се беше изповядал в абатството „Свети Петър“.
По-късно следобед новият палач го посети, беше висок, набит мъж, който заяви, че е заемал същата длъжност в Колчестър, Есекс. Той приклекна и потупа нараненото лице на Саймън.
— Знаеш какво ще стане, синко, така че без глупости. — Огледа го от главата до петите. — Качи се по-високо на стълбата. Аз ще те бутна. Така ще стане по-бързо.
Донесоха му храна и вино и веднага, щом се нахрани, Саймън съжали. Чувстваше се замаян, очите му се затваряха, а стомахът му се бунтуваше. Усещаше, че плъховете се катерят по краката му. Напразно се опитваше да ги прогони. Защо беше упоено виното му? Погледна към помръкващата светлина, която се процеждаше през решетката. Разбира се, кметът и приятелите му не искаха приказки. Той трябваше да умре бързо, без речи и декламации.
Малко по-късно Саймън чу стъпки в коридора навън. Отключиха и отвориха вратата на килията му. Палачът и неговият помощник, облечени в черно и с червени маски на лицата, нахлуха вътре. Саймън, който едва се държеше в съзнание, беше изправен на крака, извлечен по стълбите сред дрънченето и тракането на веригите, и качен в колата. Пазачите се качиха след него. Чу гласове, плющене на камшик и вратите на съвета със скърцане се отвориха.