— Няма да замина — отвърна Мухоловката.
— Какво? — Главният палач го стисна за ръката. — Как така няма да заминеш?
— Мисля, че не е безопасно.
— Изправени сме срещу адски сили — изсъска Шадболт. Наведе се през масата. — Ти беше в гората. Видя как обесихме онези трите, а на другия ден бяха живи и здрави. А чу ли новините? Веселяка лежи в просешки гроб, изкормен като заек, какъвто си и беше. А сега арестуваха и младия Котърил.
— Знам — отсече Мухоловката. — Току-що видях трупа му да се клати на бесилката. Няма да замина! — повтори той упорито и слабото му, мършаво лице изразяваше мрачна решителност. — Мисля, че и ти не бива да тръгваш.
— По-безопасно е да заминем — настоя Шадболт. — Имаме си работа с демони, Мухоловка. Говорих с една мъдра старица.
— Старата Мег? — подигравателно се засмя Мухоловката — Дето живее на Мейвдийнс Лейн? Че какво пък знае тя?
— Казва, че демоните и вещиците не могат да минават през вода.
— Ще го повярвам, когато го видя. Ти вземи лодката и замини колкото можеш по-далеч.
Мухоловката си поръча бира. Щом прислужницата му я донесе, той подпря ръце на масата и отпи; близко разположените му очи изучаваха Шадболт. Бившият главен палач почувства завист. Мухоловката не беше страхливец. Често се хвалеше, че не се бои нито от Бога, нито от хората. За пръв път дори Шадболт му повярва.
— Нали знаеш, че бях свещеник — каза Мухоловката. — Но знаеш ли защо се отказах?
— Какво общо има това с въпроса? — попита Шадболт. — Да пием и да тръгваме.
— Пиеш твърде бързо и твърде много — подразни го Мухоловката. — Можеш да се скриеш, но…
— Защо няма да дойдеш с мен?
— Казах ти, някога бях свещеник — продължи хладно Мухоловката — Не вярвам, че съществува Бог или дявол, ад или рай. Когато умреш, си мъртъв. И там няма абсолютно нищо.
Шадболт потисна едно потръпване от страх и помоли приятеля си да говори по-тихо.
— Подозирам, че всички мислят така — подигравателно се засмя Мухоловката. — Иначе хората нямаше да крадат, да развратничат, да лъжат, предават, убиват и потискат. Казано направо, Шадболт, ако след смъртта няма нищо, Ратолиър не могат да са призраци или демони.
— Но ние ги обесихме. Ти видя. Мухоловката се наведе напред и се засмя.
— Кажи ми, мастър Шадболт, колко души, обесени в Глостър, са оживели, за да разкажат какво са преживели?
— Това е нещо друго.
— Така ли? Видяхме само три жени да висят и после избягахме от поляната. Иска ми се да бях останал. — Мухоловката удари с юмрук по масата. — Иска ми се да бях взел ведро катран и да бях превърнал телата им в пепел. Не вярвам в демони. — Той пресуши халбата си и се изправи на крака. — По един или друг начин тези три кучки са оцелели. Можеш да побегнеш като заек, те точно това искат. Но ще ти кажа нещо, Шадболт, имам чувство, че на никой от нас няма да бъде позволено да напусне Глостър. — Той протегна ръка и лицето му се смекчи. — Ти беше добър приятел. Много бира сме изпили и често сме посрещали заедно камбаните в полунощ.
Шадболт стисна ръката му.
— Едва ли някога ще се видим пак — тихо каза Мухоловката.
— Какво смяташ да правиш?
— Няма да стоя, а ще изчезна. Защо не дойдеш с мен?
Шадболт поклати глава. Мухоловката направи гримаса, обърна се и се изниза през вратата. Шадболт се надигна, за да извика след него, после отново седна.
— Какво да правя? — запита се той.
Вдигна дисагите и излезе от пивницата, после тръгна по алеята към кея. Започваше да вали слаб дъжд. Мръкваше се, но той намери човека, от когото беше купил лодката.
— Защо не изчакаш до сутринта? — попита го той. — Реката е придошла.
— Ще се движа нагоре по реката и близо до брега — отвърна Шадболт.
Мъжът сви рамене, взе последната вноска и поведе бившия главен палач по стълбите на кея. Всъщност лодката беше лека, здрава и почти нова; дървото й още блестеше от лака, а медният пръстен на високия й нос още не беше ръждясал. Греблата също изглеждаха здрави. Шадболт се качи и седна на средната пейка. Лодкарят му показа малко сандъче, закрепено на кърмата.
— Както се разбрахме, сложил съм вътре мях с вино, сушено месо и хляб. Къде отиваш?
Шадболт мълчаливо грабна веслата.
— Бутни ме! — помоли той.
Лодкарят го бутна. Шадболт почувства, че лодката се накланя, но той беше свикнал да пътува по вода. Всеки, който беше работил като лодкар на Темза, би се справил с лекота.
Шадболт се радваше, че плава по реката. Ратолиър и сборището им сигурно наблюдаваха пътищата и дори да бяха демони, водите на Севърн щяха да го запазят от тях. Той протегна крака, срита дисагите малко по-навътре под другата седалка и натисна греблата. Кеят се отдалечаваше. От време на време, когато Шадболт вдигнеше глава, виждаше искрици светлина от града. Щом се отдалечеше, щеше да обърне лодката към брега.