Малко по-късно, той насочи лодката към горичка от върби, чиито надвесени клони скриваха брега. Шадболт се усмихна на себе си — щеше да прекара тук нощта и на сутринта да продължи пътешествието си.
Беше се измъкнал от Глостър. По това време на следващата вечер щеше да бъде далеч от ужасите, които го преследваха. Шадболт беше толкова потънал в мислите си, толкова съсредоточен върху това да стигне скрития от върбите речен бряг, че не забеляза преследващата го баржа, която се плъзгаше към него през вечерната мъгла.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Е, момко, как се чувстваш като завърнал се от мъртвите?
Саймън с мъка се надигна на ниското легло и огледа варосаната стая. Началникът на стражата седеше на един сандък близо до долната част на леглото. Кметът се намираше на стол срещу Саймън, толкова близо, че той можеше да долови винените пари в дъха му. Беше метнал сивия си плащ на пода и въртеше бобровата шапка в ръцете си. Сър Хъмфри приглади прошарената си коса, воднистите му сини очи внимателно изучаваха Саймън.
— Ще носиш червената следа от въжето седмица, после ще започне да избледнява.
Саймън се намръщи от пронизващите болки в раменете и врата. Главата му тежеше, краката му се подгъваха.
— Е? — излая началникът на стражата. — Милорд кметът те попита нещо.
— Милорд кметът накара да ме обесят — отвърна Саймън.
— Само за заблуда — засмя се кметът. — Дни наред си тук.
Саймън се втренчи в обкованата с метал врата. Беше се съвзел преди два дни. Сивобрадите слуги бяха отказали да отговарят на въпросите му. Същото беше станало и с лекаря, мъж с бледо лице, безкръвни устни и кръвясали очи. Той опипа Саймън, прегледа врата му и го попита може ли да поглъща храна и вода. Дърводелецът побесня и му каза да прегледа изпражненията под леглото. Лекарят каза, че е доволен и си тръгна. Саймън успя да стане от леглото. Вратата беше заключена, прозорците — с плътно спуснати капаци, макар че чуваше шума от коли, коне и хора, които се движеха навън.
— Къде съм? — попита той.
Кметът се обърна към масата, наля две чаши вино и му подаде едната.
— В една къща, която принадлежи на съвета. Понякога я отстъпваме за престой на гостите на нашия славен град. Сега е празна, ние плащаме на лекаря, на слугите и на палачите.
— Не и на мен! — отвърна Саймън.
— Съжалявам, но това беше единственият начин. Направихме го възможно най-бързо и както сигурно си разбрал, в храната и виното ти имаше опиат.
— Ами болката? — попита Саймън и заудря с юмруци по вълнената завивка. — Да вися във въздуха!
— Беше необходимо! — излая началникът на стражата. — И то заради теб. Сега ни кажи всичко, което знаеш за семейство Ратолиър.
Саймън отпи от виното.
— Всичко — настоя кметът. — Научихме нещичко, но пиленцето от „Сребърния плащ“ вече е излетяло. — Той приближи стола си. — Живеем в смутни времена, мастър Котърил; кралят е още момче, французите обикалят наблизо в морето, селяните недоволстват, а събирачите на данъци са плъзнали като скакалци и изяждат всичко, което успеят да докопат. Честно казано, не ме интересува дали хората ходят в гората Дийн и танцуват голи край огньовете. И за да бъда напълно искрен, ще ти кажа, че не изпитвам съчувствие към момичета, които вървят по пусти провинциални пътища и приемат помощ от непознати.
— Шиплър е, нали? Това е, защото обесиха съветник!
— Трябваше да промушите телата им! — намеси се началникът на стражата. — Да останете и да ги пазите, после да ги свалите и да пронижете сърцата им, както ви беше наредено.
— И така щях да спася съветник Шиплър.
— Не е само това. — Кметът остави бокала си. — Помниш ли Шадболт? Трупът му, подпухнал от водата и наръфан от рибите, беше изваден от Севърн. Някой го е удушил с въже.
Саймън се изправи, ръцете му трепереха. Горкият Шадболт, независимо от всичките си хвалби, очевидно се беше уплашил.
— Кажи ни всичко, което знаеш — повтори кметът. — И когато свършиш, ще ти кажем защо те спасихме.
Саймън започна да говори. Разказа им за детството си, за това как се е присъединил към палачите, за тайните сделки, които те бяха правили с някои осъдени престъпници. Тук кметът остро се изсмя и поклати глава.
— Чувал съм за подобни споразумения — каза той. — Мастър Шадболт и хората му не са първите, нито последните палачи, които решават кой да умре и кой не. Разбира се, има ново кралско нареждане, което нарежда всички тела да бъдат оставяни на обществените бесилки поне за един ден и една нощ, преди да бъдат намазани с катран и погребвани.