Мухоловката се извини и си тръгна. Бродеше по тесните улички и най-после се върна в порутената четириетажна сграда на ъгъла на уличката „Котешко око“. Вратата беше отворена. Бившият палач се изкачи по стълбите. Най-после стигна последния етаж и приклекнал, огледа в оскъдната светлина парчетата платно и пергамент, които беше сложил под вратата, когато излизаше тази сутрин. Нищо не беше разместено. Извади ключа от кесията си и го пъхна в ключалката. Хазяинът — скъперник беше много изненадан, когато Мухоловката настоя да купи нова ключалка. Завъртя ключа и пристъпи в тъмнината. Когато запали свещта, разбра, че е направил грешка — трябваше първо да затвори вратата. При звука от изщракване, той бавно се обърна. Различи силует на фигура, застанала на вратата и в слабата светлина на свещта, долови проблясъка на острието на стрелата в арбалета.
— Как разбра?
— Ти сам ми каза, Мухоловка. Между другото, тази перука не ти отива.
Мухоловката почувства, че краката му се разтрепериха.
— Не може да бъде! — ахна той. — Ти ли си, Саймън? Но ти си мъртъв, за Бога! Обесиха те!
Мъжът, който влезе в стаята с арбалет в ръка, говореше като Котърил. Присвил очи, Мухоловката се чудеше дали не си губи ума. Лицето му беше познато, но беше изгубило невинното си момчешко излъчване; изглеждаше изпито и слабо, косата беше по-тъмна, а очите — не толкова ясни.
— Не са ме обесили. — Саймън затвори с ритник вратата. Остави арбалета и извади изпод наметката си малък мях за вино. — Хайде, приятелю. Сигурно имаш повече свещи. Не се тревожи. — Саймън сложи ръка на рамото му. — И аз съм уплашен като теб. А сега, ако запалиш другите свещи и донесеш две чаши, ще ти обясня какво се случи.
Мухоловката побърза да го послуша и те дълго разговаряха в бедната, малка стаичка. Камбаните на абатството „Свети Петър“ звъняха за вечерня, когато Саймън свърши. Мухоловката тихичко подсвирна.
— А как разбра къде да ме намериш?
— Ти ми каза една нощ, когато всички бяхме доста пили, че като момче си работил като чирак на касапин.
— Така и беше.
— Може би си го казал и на Беззъбия? Мухоловката почувства тръпки по гръбнака си, сякаш прозорецът се отвори и повей леден въздух нахлу в стаята.
— Какво искаш да кажеш? — попита бързо той.
— Знаех, че не си избягал от Глостър. Има шест месарници в Глостър и аз те намерих в четвъртата. Следях те отдалеч. Една нощ стоях пред пивницата, а миналата нощ те проследих дотук. Тази вечер просто те причаках.
— Променил си се, Саймън. Преди няколко седмици щеше да нахлуеш направо.
— Трябваше да се променя! Всичко започна като весела шега, но лесният начин да забогатеем се обърна срещу нас. Ти си бивш свещеник, Мухоловка, знаеш как действат тези сборища.
Саймън отново напълни чашата си.
— Всички, участвали в процеса срещу Ратолиър, трябва да умрат! Ти, аз, кметът и началникът на стражата, всички сме обречени на смърт.
Мухоловката взе една влажна кърпа и избърса лицето си.
— Ти си по-хитър от останалите — продължи Саймън. — Мислиш, че можеш да се криеш в Глостър. Колко време, Мухоловка? Месец, два… Щом аз можах да те намеря, и те ще могат.
— Ами брат Мартин?
— Още не съм го посетил. Крие се зад полата на Светата майка църква. Но говорих с портиера на манастира на августинците. Брат Мартин е започнал нов живот. Сега е пазител на гробницата на света Радегунд в църквата на братството. Седи и изслушва изповедите на поклонниците. Кой знае, може би ще бъде в безопасност на осветена земя? Все едно, той всъщност не беше един от нас. Не е участвал в обесването на трите вещици. — Саймън задъвка ъгълчето на устната си. — Скоро ще го посетя. — Той леко се усмихна. — Ще се престоря на поклонник.
— Какво си намислил? — попита Мухоловката. Отпи от чашата си и прокле самоувереността си. Беше изненадан и от промяната у Котърил, и от това, че така лесно го беше открил.
— Искам преследваните да станат преследвачи — отвърна Саймън. — Но за това ми трябва твоята помощ.
— Никога! — отсече Мухоловката. Саймън се изправи.