— Виж монетите — отвърна Беззъбия. — Онези, които взе от кесията на спътника ми. Между тях има една сребърна, която се различава от другите.
Саймън разрови монетите, вдигна малък сребърен диск и го подаде на Мухоловката. Той придърпа една свещ и се взря в буквите около ръба.
— Римска е. Имперска монета. На нея е изобразена главата на Константин.
— Всеки от нас получаваше по една такава, когато трябваше да се съберем. Обикновено се срещахме веднъж месечно — по същото време на същото място. Нощта, когато Ратолиър бяха заловени, трябваше да се съберем там. Винаги връщахме обратно монетите на Господаря.
— Кой ви ги носеше? — попита Саймън.
— Когато бях палач в Глостър, просто я намирах на масата си; същото ставаше и с ханджията на „Сребърния плащ“. Бог знае кой ги носеше.
— Но през нощта, когато Ратолиър бяха заловени? — настоя Саймън.
— Не знам, Господарят не беше успял да предупреди, нито мен, нито Ратолиър. После ни каза, че нямал време.
Саймън погледна към пода. Ако това беше вярно, помисли си той, този Господар, предводителят на сборището, сигурно живееше в Глостър и очевидно беше наясно какво планират силите на реда и закона.
— А когато Ратолиър бяха обесени?
— Ние — Беззъбия посочи мъртвеца — ви последвахме в гората. Беше лесно, след като се обадихте в „Сребърния плащ“. Наблюдавахме ви в просеката, вдигахме шум, но ханджията ми каза да изчакам, докато започне бурята.
— Беше ли тя дело на демоните?
— Не знам, просто ми казаха да чакам.
— Ами праховете и отварите? — попита Саймън. — Кой ги е дал на Ратолиър?
— Те винаги ги носеха в малки торбички, зашити в роклите им.
Саймън си спомни дебелите, мръсни рокли на вещиците — дори ако ги бяха претърсили, едва ли щяха да открият праховете.
— Продължавай — нареди той.
— След като напуснахте просеката, видях накъде вървите. Когато се върнах, Ратолиър вече бяха свалени от бесилката и примките махнати от вратовете им. Ханджията наливаше някаква течност в устата им. Не можех да повярвам. Мислех, че и трите трябва да са мъртви, лицата им бяха мъртвешки. Но те се размърдаха и се закашляха, всички повърнаха и после цветът се възвърна на лицата им. Още преди да тръгна към ловната хижа, те бяха вече добре, ругаеха ви и бяха изпълнени с гняв към вас.
— Кой уби Хрътката? — попита Мухоловката. Беззъбия посочи към мъртвеца.
— Лесничеят се върна в просеката. Не можеха да рискуват да ги види.
— Не е само това! — настоя Саймън. — Всеки, който е свързан със смъртта им, трябва да умре.
Беззъбия примигна, но кимна утвърдително.
— Какво ще стане с мен? — изхленчи той. — Казвам ви истината. Не може ли да ми дадете още един шанс? Не може ли да ме помилвате? Ще ви заведа до пещерите на Ратолиър.
— В името на небето, Беззъби, ти си долен страхливец. — Мухоловката го ощипа по рамото. — Би продал и майка си за чиния супа.
— Продължавай да говориш истината — посъветва го Саймън. — И може да получиш още един шанс да оживееш.
— Сборището отново се събра — продължи престъпникът. — Господарят издаде заповед — трябва да убием всички, които са замесени в обесването на Ратолиър.
— Защо? — попита Саймън.
— За отмъщение, наказание, за да си държите устите затворени и заради ритуала. Господарят каза, че трябва да бъде направено. Хрътката вече е мъртъв. Убихме Веселяка на горската пътека. Шадболт намери смъртта си в реката — бедният негодник смяташе, че може да избяга. Намерихме го да спи на брега под едно дърво. Ратолиър убиха и Шиплър.
— Ами Дрейкът? Беззъбия разпери ръце.
— Мастър Саймън, нищо не знам за тях.
— Кой ги уби? — настояваше Саймън.
Ако Мухоловката не беше го спрял, Беззъбия щеше да падне на колене.
— Кълна се, мастър Саймън, във всичко свято…
— Не богохулствай! — прекъсна го Мухоловката. — Просто кажи истината на мастър Котърил.
— Не знам — захлипа Беззъбия. — Повярвайте ми, не знам. Подозирам, че Господарят го е направил. — Той закърши ръце.
Саймън се загледа в лукавите му, овлажнели очи. „Опасен човек“, помисли си той, „който можеше да придумва, да моли, да проси и да се жалва, но ако беше по-силният, щеше да прояви толкова милост, колкото и дебнеща невестулка.“
— Колко още души трябва да умрат?
Беззъбия скри лице в ръцете си и започна да плаче дори още по-силно.
— Отговори на въпроса! — настоя Мухоловката. Беззъбия махна ръцете си.
— Всички вие — прошепна той. — Кметът, началникът на стражата. Всеки, който е бил в стаята през онази нощ. Дори доминиканците след време ще изпитат гнева на нашия Господар.
— Не се ли боиш, Беззъби? Та ти си призна всичко.