Мухоловката вече събличаше телата, сваляйки всичко ценно като кръстени или скрити кесии с пари. Саймън слезе по стълбите, после внезапно спря. Едно беше сигурно — Беззъбия не знаеше истинската самоличност на Господаря, водача на сборището. Беше ясно, че този човек живее в Глостър, но можеше да бъде всеки, дори кметът или началникът на стражата. Той погледна нагоре по стълбите. Или Дори Мухоловката?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
На сутринта след смъртта на Беззъбия, Саймън и Мухоловката тайно се промъкнаха в съвета на среща с кмета и началника на стражата. Двамата управници внимателно ги изслушаха.
— Това ни спестява грижата да ги обесим — отбеляза началникът на стражата. — Ами двата трупа?
— Както и душите им, превърнаха се на пепел.
Четири дни по-късно кметът се срещна тайно с главния лесничей и горските пазачи, за да организират нападението над пещерите в Савърнейк. Нямаше да използват войници, а само кралски ловци, които познаваха пътеките, алеите и преките пътища в гората. Всички се съгласиха, че пещерите са почти недостъпни.
— Много малко хора ходят там — каза главният лесничей. — Набръчканото му, загоряло лице изглеждаше още по-заплашително на танцуващата светлина на факлите в залата на съвета. Той и спътниците му бяха дошли в Глостър на разноски на Общината.
— Защо? — попита Саймън. Лесничеят сви рамене.
— Има много части от това кралство, младежо, където ходят малко хора. Районът край тези пещери е един от тях. Гората е много древна, дърветата растат плътно едно до друго като стена. Много е трудно да се ловува там, а и мястото има лоша слава.
— И как ще ги нападнете? — попита кметът.
— Не може ли да почакаме трите красавици да заминат на някое от пътуванията си до Бристъл? — попита Мухоловката.
— Може да чакаме години — отвърна кметът. — Не, трябва да бъде направено, преди зимата наистина да е настъпила. Да се надяваме, че Ратолиър не са се преместили.
Три дни по-късно Саймън и Мухоловката придружиха лесничеите в гората Дийн. На различни места по пътя те събраха още горяни, които живееха и работеха в тази голяма общност — лесничеи, пазачи, дори хората, които копаеха в кралските мини навътре в гората. Обещано им беше добро заплащане и една десета от онова, което намерят. По отношение на Ратолиър, кметът беше по-категоричен.
— Никакви пленници — уточни той. — Не ме интересува как ще умрат, но Ратолиър трябва да бъдат убити, а телата им — изгорени незабавно.
Лесничеите нямаха никакви възражения. По-късно Мухоловката му прошепна, че това е начинът, по който те обичайно работят.
— Видят ли разбойник, убиват го. В гората, Саймън, не молиш за милост и не я проявяваш, както скоро ще разбереш.
Както и когато отиваха да бесят Ратолиър, Саймън беше изненадан от големината на гората Дийн. Имаше чувството, че е навлязъл в друга държава. Дори той, който беше роден в долината на Бъркли, не беше осъзнал колко огромна и мрачна беше тази древна обител. Когато събраха всичките си хора, под командата на главния лесничеи имаше около шейсетина души — доста разнородна група. Някои бяха облечени в кафява кожа, но повечето в зелени дрехи, въоръжени с мечове, боздугани, брадви и тояги. Освен това носеха дълги лъкове и колчани от еленова кожа, пълни със стрели.
Движеха се в редица по един и се промъкваха като призраци през дърветата. От време на време намираха някоя просека, където отсядаха. Не палеха огън. Саймън и Мухоловката имаха заповеди да вървят отзад, охранявани от двама горски пазачи, които внимаваха да не ги изгубят от поглед.
— Ако се отдалечите — предупреди ги главният лесничеи, — Бог знае какво ще ви се случи. Тук са влизали хора, които никога не са излизали живи!
Бледите лъчи на слабото слънце проникваха през зеления балдахин на клоните. Саймън имаше чувството, че се намира в някаква катедрала, която се простираше далеч напред и само бледи искри светлина му показваха пътя. Попадаха на потоци, трудни за прекосяване, а още по-опасни бяха блатата, тресавищата и тинестите мочури, готови да погълнат онези, които не внимаваха. Диви животни изскачаха на пътя им. Главният лесничеи обясни, че тук още има глигани, както и други видове дивеч, които не могат да се видят никъде другаде в кралството.
Разузнавачи им бяха двама възрастни мъже, сбръчкани и загорели. Пет дни след като бяха напуснали главния сборен пункт, те се върнаха с новини — пещерите на Савърнейк бяха наблизо и над тях се виеше дим. По-късно на същия ден нощуваха на малка полянка.