Саймън потърка ръце. Припомни си нападението над пещерите в гората. Ако Беззъбия беше член на сборището, защо да не е бил и някой друг? Ами Ратолиър? Изглеждаха разтревожени и уплашени, че могат да бъдат нападнати. Беше ли ги предупредил някой? Саймън скри лице в ръцете си. Ами ако Мухоловката им е пратил съобщение? Бяха спали в гората, близо до пещерата, преди да нападнат. Беше ли се промъкнал Мухоловката по някоя тайна пътека? Но ако беше така, защо не бяха избягали Ратолиър? Саймън се удари с юмрук по бедрото. Ами нападението в стаята на Мухоловката? Беше ли всичко измама? Знаеше ли Мухоловката, че двамата убийци ще се появят? Беше ли прерязал гърлото на бившия си приятел, за да му затвори устата, уплашен, че може да го предаде?
Саймън слезе долу, благодари на пристава и пое обратно. Спомни си за брат Мартин. Трябваше да каже на добрия брат какво е станало, дори ако по този начин се разкриеше. Ако Мухоловката беше убиецът, може би щеше да довърши делото си? Ами самият той? Саймън докосна дръжката на камата си. Може би Мухоловката ще изчака малко. Саймън се упъти през оживения град към августинския манастир. Главният вход беше отворен, поклонници се трупаха по пътя към черквата, за да се помолят пред гробницата на света Радегунд. Саймън се присъедини към тях. Скоро се озова в голямата църква, изпълнена с шепота на поклонниците.
В преддверието един послушник продаваше ейл и храна. Малко по-нататък имаше сергия с медальони и други дреболии за спомен, които примамваха поклонниците. Саймън ги заобиколи. Най-накрая стигна до гробницата на света Радегунд отдясно на олтара. Беше голям, просторен параклис. Саркофагът на светицата се намираше в центъра, заобиколен от молитвена пейка, покрита с червена кожа. Поклонниците коленичеха върху нея, притискайки лицата си към каменния саркофаг. В далечния край на параклиса имаше статуя на светицата с дузини червени свещи, запалени пред нея. Саймън се огледа. Зад гробницата, в един ъгъл беше изповедалнята. Грешникът коленичеше върху малко молитвено столче, скрит от свещеника от малка издадена преграда. От другата страна стоеше брат Мартин. Саймън се приближи, прекръсти се и коленичи.
— Благослови ме, братко Мартин.
Монахът се взря между колоните и очите му станаха кръгли от учудване!
— Не може да бъде! Моят приятел Саймън! Какво е станало с лицето и с косата ти?
Саймън му се усмихна.
— Мислех, че си мъртъв — заекна монахът.
Саймън го изучаваше внимателно. Брат Мартин се беше променил. Лицето му беше по-бледо, брадата и мустаците — прилично подстригани, очите — уморени.
— Чух, че са те обесили — прошепна той, прикрил устата си ръка.
Саймън поклати глава.
— Минавам през Долината на смъртта, отче, и ако Бог се смили, той ще ме изведе от нея. Останалите са мъртви. Шадболт, Веселяка, както и съветниците Шиплър, Дрейкът и Алис!
— О, не! — изстена монахът. Саймън кимна.
— И двамата са били обесени.
— Ами Мухоловката?
— Още е жив. Избяга от града, каза, че ще пътува на север. Беззъбия и ханджията от „Сребърния плащ“ са също мъртви — доволно каза Саймън. — Както и майка Ратолиър и една от дъщерите й. Другата кучка избяга.
Брат Мартин се разтрепери, скрил лице в ръцете си. Няколко минути той просто стоеше така и раменете му се тресяха. Саймън погледна през рамо към другите поклонници, които започваха да проявяват любопитство. Монахът отдръпна ръце. Саймън се стресна от промяната, настъпила у него.
— Толкова много смърт — каза той Тихо. — Саймън, колко много хора умряха!
— Но ти си в безопасност, братко. Трябваше да дойда да те видя. Длъжник съм ти.
— Никога няма да бъда в безопасност. Нито пък ти, сине мой.
— Тук си в безопасност — настоя Саймън. Брат Мартин въздъхна и се изправи.
— По-добре ела с мен.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Излязоха от църквата, преминаха през ризницата, която миришеше на пчелен восък и тамян, по покрит с плочки коридор и влязоха в малка зала. Брат Мартин веднага затвори капаците на прозореца и заключи вратата. Запали един фенер и го окачи на веригата, която висеше от гредата. После седна на масата. Саймън разбираше, че монахът е в ужасно състояние. Очите му блестяха, сякаш имаше треска; лицето му беше на петна и не можеше да спре да трепери. Посочи стъкленица и поднос с чаши на масата и помоли Саймън да напълни две. Едва младежът го направи и някой почука на вратата. Брат Мартин отключи и отвори. Беше висок, суров на вид монах с ръце, скрити в гънката на робата му.
— Чух, че брат Мартин е напуснал църквата. — Той се вгледа в Саймън. — И че е дошъл тук с някакъв непознат. Кой си ти, сър?