Трябваше да изчака известно време в преддверието, докато сър Хъмфри се съгласи да го приеме. Срещнаха се в малкия му кабинет. Кметът затвори вратата и приведен над масата, внимателно изслуша разказа на Саймън — какво се беше случило в гората и при нападението на бърлогата в Савърнейк. Младежът описа и посещението си при брат Мартин, както и подозренията си относно Мухоловката. Кметът се облегна и почука с показалец по зъбите си. Саймън оглеждаше облицованата с ламперия стая, мрачно и тясно помещение, чиято маса беше отрупана с ръкописи. Лицето на кмета беше потънало в сенките, които танцуваха под светлината на факлите и свещите. Безумна мисъл мина през съзнанието на Саймън. Беше ли той в момента насаме с Господаря? Беше ли кметът предводителят на сборището? Сър Хъмфри го погледна с присвити очи.
— Какво ти е толкова интересно, Саймън?
— Чудя се дали мислим за едно и също нещо, милорд кмете.
— И какво е то?
— Дали вие сте Господарят или аз.
Кметът отхвърли глава назад и се засмя. После плясна с ръце.
— Трябваше да станеш писар, Саймън. — Той шеговито го заплаши с пръст. — Ако беше учил повече, щеше да станеш добър писар. Имаш остър ум и мислиш бързо. И колко си се променил! Не си вече загубеният млад дърводелец. Ние всички приличаме на парче дърво, нали? Животът ни издялва, отсича и орязва, превръща ни в нещо друго. — Той разпери ръце. — Признавам, че тази мисъл е хрумвала и на мен и предполагам, по същата причина. Някой, който е познавал Дрейкът, е влязъл в къщата им. Някой, на когото са се доверявали. — Той шумно издиша. — Първо са били упоени, нали?
Саймън кимна.
— Трябва да са били, сър. Отварата е била сипана във виното на вечерята. Къщата е била пуста, били са извлечени до конюшните и обесени.
— Ами тази работа с Ратолиър? — попита кметът. — Каза, че в пещерите се криело голямо богатство. Чудя се как са го натрупали.
— С помощта на злите сили — отвърна Саймън.
— Чудя се дали е така. — Кметът изглеждаше потънал в мислите си. — Можеш ли да четеш, Саймън?
— Въпреки онова, което казахте, милорд кмете, бях добър с калема. Един дърводелец трябва да разчита чертежи, да изучи мерките, да записва размери и цени.
— Тогава ела с мен.
Кметът го изведе от стаята на съвета, по един коридор в архива. Двама писари бързо попълваха данъчните списъци. Кметът плесна с ръце. Представи Саймън и им каза какво иска.
— Искам да търсите името Ратолиър — инструктира ги той. — Намерете всичко, което можете, за тях. Каквото и да е. Мастър Котърил ще ви помогне.
Писарите изглеждаха объркани и когато кметът излезе, замърмориха под нос срещу новата си задача. — Колко назад да се върнем? — попита единият от тях.
Саймън си припомни по-възрастната дъщеря, тя беше навярно на двадесет-двадесет и пет години.
— Тридесет години — каза той. Чиновниците изстенаха.
— И какво търсим?
— Както каза кметът, името на Ратолиър в някой от данъчните списъци от града или околността на Глостър. Боя се, че не мога да ви кажа защо.
Отначало писарите действаха с неохота, но настроението им се промени, когато Саймън отвори кесията си и изсипа четири сребърни монети върху бюрото.
— Работникът трябва да получи пари за труда си — обяви той. — Колкото по-скоро ги намерим, толкова по-бързо ще си отида.
Писарите заработиха като пчелички. Отваряха сандъци и ковчежета; вадеха от тях пожълтели данъчни списъци, които се връщаха до двадесет и втората година от царуването на крал Едуард. Нямаше достатъчно място, за да се работи в скрипториума, затова използваха стаята на съвета, по чиято маса разстлаха големите свитъци. Саймън откри, че всеки списък има индекс на гърба, списък от имена на хора и градове, които чиновниците му показаха как да използва.
В края на деня бяха запалени още свещи. Сър Хъмфри се върна да види как вървят нещата и беше така добър да им изпрати пай и вино от местната кръчма. Мракът падна и макар Саймън да се чувстваше изтощен след пътуването, енергията и всеотдайността на двамата чиновници, го караше да работи наравно с тях.
— Името Ратолиър не е от този район — каза един от писарите. — Прегледахме доста списъци, мастър Котърил, а няма и следа от него.
— Какво значи това? — попита Саймън със свито сърце.
— Които и да са — продължи писарят — може да са дошли тук от всяка част на кралството.
Продължиха с издирванията. Очите на Саймън натежаха и той започна да придремва. Събуди се рязко, когато един от чиновниците извика „Ето го!“и побутна към него един ръкопис.