Когато пристигна на големия площад пред абатството „Свети Петър“, приближи вратата на манастира и като представи заповедта на кмета, поиска да говори с абата. Послушникът поклати глава.
— Няма го — каза той. — Не би ли могъл някой от приорите да ти помогне?
Отведоха Саймън през покритите галерии до добре мебелирани стаи. Заместник-приорът беше много услужлив. Той изслуша въпросите на Саймън относно завещанието на съветник Шиплър и нареди да донесат копие от него. Саймън внимателно го проучи, като се опитваше да овладее тръпките, които разтърсваха тялото му.
— Много късно е за Мухоловката! — възкликна той. — С нищо не мога да му помогна.
— Какво искаш да кажеш, синко? — Заместник-приорът стана, разтревожен от този странен младеж, който носеше пълномощно от кмета.
— Нищо, отче. — Саймън се изправи. — Благодаря ти и лека нощ.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рано сутринта Саймън се събуди в къщата на съвета от удари и ритници по вратата. Извика да почакат, облече се набързо и препаса колана си. На стълбите стоеше един съдебен пристав. Под разрошената коса лицето му беше потно.
— Трябва да дойдеш, сър! — рязко каза той и показа на Саймън печата на кмета. — Сър Хъмфри лично иска да те види в залата на съвета.
Мъжът не пожела да му каже нищо повече. Саймън бързо обу ботушите си и го последва през изпълнените с мъгла улици до сградата на Общината. Навън нямаше много хора, тишината се нарушаваше само от скърцането и тропота на случайна каруца по паважа и звъна на камбаните от църквите, който се издигаше към покритото с облаци небе и призоваваше към първата за деня служба.
Сър Хъмфри го чакаше в главното преддверие, разхождайки се нагоре-надолу. Началникът на стражата беше приседнал на каменна седалка; и двамата мъже изглеждаха така, сякаш не бяха спали. Кметът освободи пристава и направи знак на Саймън да го последва. Минаха през Големия двор, през покрита галерия и влязоха в една пристройка.
Сърцето на Саймън замря при вида на тялото, проснато върху една ръчна количка. Увисналата през ръба глава разкриваше прерязаното гърло.
— Мухоловката! Господи, имай милост! Саймън коленичи.
— Исусе, смили се над него! — помоли се той. — В много отношения той беше добър човек, верен и смел.
— Донесоха тялото му тази сутрин. Намерили са го близо до Източната порта. От онова, което разбрах — продължи началникът на стражата — тръгнал е малко преди утринната камбана. Не е стигнал далеч, преди да го нападнат.
— Те ли? — попита Саймън.
— Един човек едва ли би могъл да се справи с него.
— Не знам.
Саймън им разказа за нападението върху него предишната вечер. Претърси джобовете на мъртвеца. Докато се занимаваше с това, видя върху тъмния му жакет капки червен восък.
— Какво е това? — попита началникът на стражата.
— Восък от свещи. — Саймън се изправи на крака. — Сър Хъмфри, за колко време можете да съберете отряд стрелци и войници?
— Дай ми час — излая началникът на стражата — и една дузина от най-добрите ми момчета ще е готова за тръгване.
— Защо? — попита кметът.
Саймън го дръпна за ръкава, изведе двамата мъже на двора и им съобщи заключението, до което беше стигнал, и аргументите си.
Два часа по-късно, точно когато Глостър се раздвижваше, кметът, началникът на стражата, мастър Саймън Котърил и голям отряд въоръжени мъже, конници и пешаци, заобиколиха сградата на августинските монаси. Сър Хъмфри удари големия звънец пред главния вход и настоя веднага да се срещне с приора. Сънливият послушник възрази.
— Всички братя са в църквата — изхленчи той. — На утринна служба.
— Ако той не излезе веднага — излая сър Хъмфри, — ще накарам да го арестуват и да си понесе последствията.
Послушникът бързо се отдалечи. Малко по-късно сър Хъмфри, началникът на стражата и Саймън бяха въведени в приемната на приора. Скоро и пребледнелият брат Мартин се присъедини към тях. Разтревоженият приор възрази срещу подобно отношение, но кметът го скастри.
— Ще пиша до епископа — каза той. — Ще отида до Уестминстър и ще се върна с всички необходими пълномощия.
— Но какво има? — попита приорът, седна на подобния си на трон стол и стисна страничните облегалки.
Посочи на брат Мартин един стол до бюрото, после рязко кимна на кмета и придружителите му да седнат. Саймън го направи, но началникът на стражата отиде и се облегна на вратата.