Те се бавеха още пред вратата. Високият господин с бялата жилетка беше направил сам няколко крачки, гледаше навъсено в земята и почукваше камъчета с бастуна си. Но старата жена се бавеше още. Нямаше никакво съмнение вече, че това е майка на младия офицер. Тя стоеше отпаднала, бледна и скръбна, гледаше го в лицето и му говореше. Какво? — Бог знае дали беше и потребно, и разбрано, тия несвързани и недоизказанн думи на майките, с които те се мъчат да задушат единствената дума, която вълни сърцето им и стои на устните им: „остани!“
Младият офицер нежно взе под ръка майка си, наведе се над нея, говореше й нещо и се усмихваше. А, ето кой бил той! Трябваше да се усмихне, за да го познае. Господи, нима това беше оня същият гимназист, когото тя познаваше и когото беше съвсем забравила през тия дълги години, прекарани в чужбина! Тя ясно си спомни сега всичко. През колко летни вечери тя беше отваряла прозореца си и започваше да свири. Насреща, осветени през червени абажури, прозорците на малката къща огнено грееха зад тъмните борики. Там също тъй се чуваше цигулка. Свиреше той. И почти всяка вечер, за да й обърне вниманието, подхващаше на втора цигулка същата мелодия, която свиреше и тя. Тия музикални закачки я забавляваха, но понякога я дразнеха и тя сърдито затваряше прозореца си и преставаше да свири. На сутринта той излизаше из къщи, преминаваше из улицата, спокоен и равнодушен, като че в нищо не беше се провинявал, гледаше пред себе си и само с крайчеца на устните си дяволито се поусмихваше. Неговите закачки бяха станали известни на всичките й другарки. Когато те биваха при нея и тя засвиреше, всички чакаха да се обади и той. И наистина, из мрака на улицата, откъм пурпурноосветените прозорци, замрежени от черните върхове на бориките, зачуваше се втора цигулка. Violino sekundo — така го наричаха помежду си — подемаше своята партия, внимателио и грижливо. Но колко беше се изменил сега? Това загоряло и мъжествено лице, прорязано от белега иа скорошната рана, с нищо не напомняше нежното и бледно лице на някогашния гимназист. Но усмивката му — тя беше си останала същата.
Неволно младото момиче приседна до прозореца, облегна се на ръка и се загледа след самотната група, която бавно се отдалечаваше под кестените. Непонятна и тиха скръб я обзе, усмивката изчезна от лицето й. Бащата вървеше няколко крачки иапред и почукваше е бастуна си. Малко по-назад след него вървяха те. Той все тъй подкрепяше под ръка старата жена и приведен над нея, приказваше й и се усмихваше. Още малко, много малко време, и те ще се разделят. Те ще се върнат, както вечер се връщаха от самотните си разходки, а него тренът бързо ще отнесе далеч.
Нищо не се виждаше под свода на далечните кестени. Улицата, както по-рано, беше пуста, но младата артистка още стоеше, записана и неподвижна, до прозореца. Тя не промени позата си и не се обърна дори когато пред къщата прогърмяха и се спряха очакваните файтони. Вън в коридора високо проеча гласът на братовчеда Борис. „Аня, Аня! — викаше той — хайде, готово! Аня, где си? Тренът тръгва, Аня! Първи звънец, втори звънец, фюю…! Но где е Аня?“ „Глупец!“ — прошепна тя и сви вежди.
В салона също питаха за нея, дигна се глъчка н тя чу много стъпки, които идеха към стаята й. Вратата се отвори. „Ето я нашата птичка! — извика една от лелите. — Божичко, каква се замислила!“ Майка й загрижено я гледаше. „Аня, да не ти е зле, гълъбче? Хайде, тръгваме. Не се вълнувай — не е за първи път.“ Младото момиче стана, усмихна се, за да покаже, че нищо не й е, и наедно с всички тръгна навън.
Но из пътя тя неусетно се забрави и безсилно отпусната във файтона, отново потъна в мислите си. Тя ги вижда как бавно вървят под пожелтелите кестени. Той нежно я подкрепя, говори й и се усмихва. Отива си. Отива далеч, далеч, към сините планини. „Аня! — чува тя и среща пак загрижения поглед на майка си. — Слушай, мое дете, ако не си добре, да отложим най-после! Успокой се, Аня!“
Но тя е спокойна. Много по-спокойна дори, отколкото беше на първия си концерт. И когато влезе в салона и зачу сподавената глъчка на публиката, която я очакваше, тия равнодушни и заети със себе си хора, които еднакво бяха готови и да я обсипят с най-щедри и възторжени похвали, и жестоко да я наранят и убият с укорите и насмешките си — все пак тя не трепна и сърцето й не заби тревожно, както по-рано. Тя остана все тъй спокойна и съсредоточена в себе си и когато излезе на сцената и срещна устремените в нея хиляди очи. Но погледът и усмивката, проверени и изпитани пред огледалото, не се явиха на лицето й.