Десетина-петнайсет минути, след като земята започна да се издига вдясно от тях, начупвайки релефа си под формата на скалисти бърда, каменисти чукари и високи плата, те се върнаха на мястото, където преди двайсет и четири часа бяха дошли с децата на Кала и бяха започнали своята битка. Тук една пътека се отклоняваше от Източния път и лъкатушеше на северозапад. От другата страна на пътя се виждаше канавката, където Роланд, неговият ка-тет и сестрите на Оризия се бяха притаили в очакване на Вълците.
И като стана дума за Вълците, какво се бе случило с тях? Когато напуснаха мястото на засадата, то буквално бе осеяно с трупове. Повече от шейсет подобни на хора създания, които бяха дошли от запад, намъкнали сиви панталони, зелени наметала и озъбени вълчи маски.
Роланд скочи от седлото и тръгна към Хенчик, който смъкваше с усилия вдървеното си старческо тяло от покритата с бяло платнище двуколка. Стрелеца изобщо не си даде труд да му помогне — старецът не очакваше подобно нещо и дори можеше да се засегне от този жест.
Синът на Стивън Дисчейн го изчака да нагласи тъмното си наметало и тъкмо щеше да го попита нещо, когато си даде сметка, че няма нужда. На четирийсет-петдесет метра по-нагоре, от дясната страна на пътя се издигаше голям хълм, покрит с изкоренени царевични стъбла, там, където миналия ден имаше единствено равна земя. Това бе погребална могила, забеляза Роланд, ала издигната без никаква проява на уважение или почит. Той не си бе губил времето в чудене как жителите на Кала са прекарали предишния следобед — преди началото на празненството, заради което сега си отспиваха — и сега видя резултата от техните усилия. Дали се страхуваха, че Вълците могат да възкръснат, запита се той. На някакво подсъзнателно ниво знаеше със сигурност, че е било точно така. Ето защо бяха довлекли тежките, отпуснати тела (както на облечените в сиво същества, така и на конете им) до царевичната нива, бяха ги натрупали едно върху друго и ги бяха покрили с изкоренени стъбла. Без съмнение днес щяха да запалят тази символична клада. Ами, ако се появеше вятър и разнесеше огъня? Роланд си каза, че пак биха запалили могилата, рискувайки да изпепелят плодородната земя между пътя и реката. И защо пък не? Сезонът на посевите бе отминал и за почвата нямаше нищо по-добро от огъня, както обичаха да казват старите хора, а и жителите на Кала и бездруго нямаше да могат да спят спокойно, докато тази камара не се превърнеше в пепел. Дори и тогава малцина щяха да се осмелят да пристъпят на това място.
— Роланд, виж! — извика Еди с треперещ глас, в който се усещаха едновременно мъка и гняв. — По дяволите, виж!
Близо до края на пътеката, където Джейк, Бени Слайтман и близнаците Тавъри се бяха притаили, преди да се втурнат към безопасността, се виждаше разнебитена, изподраскана инвалидна количка, чието хромово покритие блестеше на слънцето, а седалката и бе изцапана с прах и кръв. Лявото и колело бе жестоко изкривено.
— Защо си разгневен, сай? — попита Хенчик. Към него се приближиха Кантаб и половин дузина старци от онези, които понякога на майтап Еди наричаше „Тъмните плащове“. Двама от тях изглеждаха доста по-възрастни от самия Хенчик и Стрелеца се сети какво бе казала Роса предната нощ: „Помисли си за петте дузини мъже, повечето от които са стари почти колкото Хенчик, а един-двама са слепи като прилепи, и си представи как се опитват да се изкачат по стръмнината след здрачаване.“ Е, сега не беше тъмно, ала наследникът на Елд се зачуди дали ще могат да се справят с полегатата част от пътеката, водеща към Пещерата на гласовете, да не говорим за по-стръмните и участъци.
— Те донесоха вървящия стол на жена ти тук, за да я почетат — продължаваше белобрадият старец. — Както и за да почетат и теб. Защо тогава си ядосан, сай?
— Защото не ми харесва да го гледам изпочупен, окървавен и празен — отвърна Еди. — Разбираш ли какво искам да кажа, Хенчик сай?
— Гневът е най-безполезното чувство — изрецитира водачът на манихейците. — Той е гибелен за съзнанието и само отравя сърцето.
Еди стисна устни, докато не побеляха и не се превърнаха в тънка линия под носа му, ала по някакъв начин успя да се въздържи от отговор. Той се приближи до очуканата инвалидна количка на Сузана — тя бе изминала стотици километри, откакто я бяха открили в Топика, но вече бе дошъл краят на пътешествието и — и се вгледа мрачно в нея. Когато Калахан се запъти към него, Еди му махна с ръка да не се приближава.