— Добре.
Без да продума нищо повече — да не говорим пък за някакво извинение — Мия напусна хотела, зави надясно и пое по Второ Авеню в посока към „Хамаршолд 2“ и прекрасната песен на розата.
СЕДЕМНАЙСЕТ
На ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица беше паркирана метална каруца с избелял червен цвят. Бордюрът на това място беше жълт и един човек със син костюм — навярно Часовой от стражата, съдейки по пистолета на колана му — тъкмо обсъждаше този факт с някакъв висок белобрад мъж. Мия усети как вътре в нея нещо изведнъж подскочи.
— Сузана? Какво става?
— Този мъж!
— Часовоят от стражата ли? Той ли?
— Не, другият, с брадата! Изглежда също като Хенчик! Хенчик мантееца! Не забелязваш ли?
Мия не забелязваше, а и не и пукаше особено. Това, което и направи впечатление, беше, че след като паркирането на каруци до жълтия бордюр бе забранено, човекът с брадата трябваше да направи нещо и най-малкото да премести превозното си средство оттам. Той обаче не само остана на мястото си, ами и започна да разполага разни стативи на тротоара, върху които сложи някакви картини. Мия усети, че този спор между двамата мъже не беше от вчера.
— Знаете, че ще трябва да ви лепна квитанция за неправилно паркиране, преподобни.
— Правете това, което трябва, полицай Бензик. Бог ви обича.
— Добре. Радвам се да го чуя. Що се отнася до квитанцията, вие ще я скъсате. Прав ли съм?
— Отдай кесаревото кесарю, а божието — Богу — тъй е написано в Библията, да бъде благословена тя.
— Мога да подмина това — рече Бензик от Стражата. Той извади някакъв бележник от задния си джоб и започна да драска в него. Действието му напомняше древен ритуал. — Обаче искам да ви кажа нещо, преподобни Хариган — рано или късно вашите деяния ще достигнат до градската управа и те ще отдадат каквото се полага на светия ви, неебаващ кесаревите закони задник. Силно се надявам и аз да присъствам, когато това се случи.
Той откъсна листчето от бележника си, приближи се до металната каруца и пъхна хартийката под черната чистачка, лежаща неподвижно върху предното стъкло.
— Глобяват го — каза Сузана — И както изглежда, не за пръв път. Внезапно Мия насочи вниманието си другаде:
— Какво пише отстрани на каруцата, Сузана?
Тъмнокожата жена пристъпи донякъде напред и хвърли бърз поглед към надписа. Чувството за ничията дъщеря беше малко особено — като да изпитваш гъдел в задната част на главата си.
— Пише: „ЦЪРКВАТА НА СВЕТИЯ ГОСПОД-БОМБ на преподобния Ърл Хариган“. Както и: „ДАРЕНИЯТА ВИ ЩЕ БЪДАТ ВЪЗНАГРАДЕНИ В РАЯ“.
— Какво е раят?
— Друго наименование на полянката в края на пътя.
— Аха.
Бензик от Стражата продължаваше да се разхожда напред-назад, сключил ръце зад гърба си — обемистият му задник изпъваше сините му униформени панталони, а на лицето му бе изписано задоволство от изпълнения дълг. Междувременно Хариган продължи невъзмутимо да нагласява стативите си. Картината върху единия от тях показваше някакъв мъж, който бива освободен от затвора от човек с бяла роба. Главата на избавителя му сияеше. На друга картина се виждаше как същият човек прогонва някакво чудовище с червена кожа и рога на главата. Рогатият звяр изглеждаше не на шега ядосан на сай Бяла роба.
— Сузана, дали това червено нещо с рогата е Пурпурният крал за хората от този свят?
— Предполагам — отвърна тъмнокожата жена. — Това всъщност е Сатаната, ако те интересува — господарят на подземния свят. Защо не накараш, добрия тип да ти извика такси, а? Използвай костенурката.
— Сериозно ли говориш? — подозрението отново се бе върнало в гласа на Мия.
— Да, абсолютно сериозно! Господи Исусе! Какво те прихваща, жено?
— Добре де, добре — ничията дъщеря очевидно беше смутена. Тя се приближи към преподобния Хариган, изваждайки мъничката статуетка от джоба на дънките си.
ОСЕМНАЙСЕТ
Изведнъж Сузана бе осенена от внезапно прозрение какво трябваше да стори.
Тя се оттегли от Мия (ако похитителката и не можеше да си извика такси, при положение, че разполагаше с вълшебната костенурка, значи беше безнадежден случай), присви очи и си представи Когана. Когато след няколко секунди ги отвори, той вече беше пред нея. Тя стисна с все сила микрофона, чрез който се бе обръщала към Еди, и го включи.