— Хариган! — извика в устройството. — Преподобният Ърл Хариган! Чуваш ли ме, захарче? Чуваш ли ме?
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Преподобният Хариган се поспря за момент, за да види как чернокожата жена — какво грациозно, хубавичко пиленце, слава на Бога — се качва в таксито. Колата потегли. Имаше още доста работа, преди да дойде времето за вечерната му проповед — краткият му танц с полицай Бензик беше само началото — ала сега се изправи и се загледа в смаляващите се задни светлини на отдалечаващото се такси. Какво се бе случило с него току-що? Дали… Беше ли възможно да е…
Преподобният Хариган падна на колене върху тротоара, без да обръща внимание на минаващите пешеходци (повечето от тях също не го удостоиха с внимание). Той събра големите си, възхвалявали толкова пъти Бога длани и ги вдигна до брадичката си. Знаеше какво пише в Библията — че актът на молитвата е съкровен и че човек трябва да се моли в уединение — ала смяташе, че никак не е зле понякога хората да виждат по някой молещ се на улицата. За съжаление повечето от тях — кажи Госпот! — бяха забравили как изглежда човек, когато се моли, ето защо преподобният Хариган смяташе, че е длъжен да им го припомня от време на време. Пък и нямаше по-добро и по-приятно място да се обърнеш към Господ от това тук — ъгъла на Четирийсет и шеста и Второ Авеню. Тук се чуваше някакво прелестно пеене, ясно и мелодично. То въздигаше духа, прочистваше съзнанието… както и кожата — понякога. Това не беше гласът на Бога — преподобният Хариган не беше толкова сквернословно глупав, че да си въобразява подобни неща — ала нищо чудно да бяха ангели. Да, кажи Госпот, кажи Госпот-бомб, това бе гласът на сер-а-фим-и-те!
— Боже, да не би да си хвърлил една малка Госпот-бомба върху мен? Иска ми се да узная дали този глас, който чух преди милко, беше твоят или моят?
Никакъв отговор. Толкова много молитви — но винаги без отговор. По-късно щеше да мисли върху това. Сега го чакаше бая работа — трябваше да се подготви за проповедта. Имаше шоу да изнася, да го кажем съвсем простичко.
Преподобният Хариган се приближи до буса си, паркиран както винаги до жълтия бордюр, и отвори задните му врати. Извади брошурите и покрития с копринена кърпа поднос за дарения и ги сложи на тротоара до дървения куб, върху който щеше да се качи по някое време, да вдигне ръце и да призове хората да викат: „Алелуя!“
И, братко, така и така сме още на тази вълна, би ли казал „Амин“?
Единайсета станса
ПИСАТЕЛЯТ
ЕДНО
По времето, когато стигнаха до малкия търговски център на градчето Бриджтьн — който включваше супермаркет, пералня и изненадващо голяма дрогерия — и Роланд, и Еди го почувстваха осезаемо: не просто някакво си пеене, а истинска концентрация на магическа сила. Тя ги повдигаше като лудешки, удивителен асансьор; усещането беше сходно с това да се приближаваш към розата, ала същевременно не бе съвсем същото. В това малко градче в Нова Англия човек нямаше чувството за святост или пречистване от злото, ала определено тук имаше нещо — и то изключително силно.
Докато караше дотук от Ийст Стоунхам, следвайки знаците за към Бриджтьн по второстепенните пътища, Еди бе доловил и нещо друго — невероятната крехкост на този свят. Наситенозелените борови гори изглеждаха толкова гъсти и истински, а птиците, които прелитаха по лазурното небе, буквално спираха дъха му — даже и най-обикновените врабчета. Дори сенките по земята като че ли имаха някаква кадифена плътност, сякаш човек можеше да се наведе, да ги вземе и да ги сгъне на руло като най-обикновен килим.
В един момент Еди попита Роланд дали е почувствал нещо от това.
— Да — отвърна Стрелеца. — Усещам го, виждам го, чувам го… Дори го докосвам, Еди.
Младият мъж кимна. И той изпитваше абсолютно същото. Този свят беше реален отвъд реалността. Той представляваше… пълната противоположност на тодаша. Не можеше да измисли по-добро определение. И още нещо — намираха се в самата сърцевина на Лъча. Еди усещаше как той ги носи като река, устремена по стръмен пролом към висок водопад.