— Ала същевременно малко се страхувам — рече Роланд. — Имам чувството, че се приближаваме към средоточието на всички неща — към самата Тъмна кула може би. Ако е така, означава, че след всички тези години моето пътешествие най-сетне е достигнало до своя край, и това ме изпълва със страх.
Младият стрелец кимна. Разбираше своя дин много добре. Той също се боеше. Ако тази поразителна сила не извираше от Кулата, тогава първоизточникът и навярно беше някакво могъщо и страховито същество, подобно на розата. Ала не съвсем същото. Някакъв неин близнак? Може би.
Роланд погледна към паркинга и хората, които пристигаха и си отиваха, без да забелязват как целият свят пее около тях, както и че пухкавите, бавно реещи се облаци следваха същата древна пътека в лазурните небеса. Те не съзнаваха дори своята собствена красота.
— Преди си мислех, че най-лошият вариант ще е да достигнем до Тъмната кула и да открием, че стаята на върха е безлюдна. Че Богът на всички вселени или е мъртъв, или просто никога не е съществувал. Ала сега ми хрумна, че… да предположим, че там все пак има някой, Еди. Някакво всемогъщо същество, което всъщност е… — Роланд не можеше да довърши изречението си.
Ала младият стрелец го направи вместо него:
— Което всъщност е просто поредният тъпанар? Бог, който не е мъртъв, а само слабоумен и малко злобничък?
Стрелеца кимна. Не беше имал точно това предвид, но Еди горе-долу бе схванал смисъла.
— Как може да е така, Роланд? Като имаме предвид това, което и двамата усещаме?
Неговият дин само сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.
— Както и да е — имаме ли изобщо някакъв избор?
— Не — отвърна мрачно по-възрастният мъж. — Всичко на света служи на Лъча.
Каквато и да беше тази могъща пееща сила, изглеждаше, че идва от пътя, който водеше на запад от търговския център, дълбоко навътре в горите. Знакът ги уведоми, че той носи името Канзас Роуд и това наведе Еди на мисли за Дороти, Тото и Блейн Моно. Той даде газ и взетият назаем форд пое натам. Сърцето на младия мъж туптеше бавно в гърдите му, но всеки удар сякаш го изпълваше с небивал възторг. Той се зачуди дали Мойсей се е чувствал така, когато се е приближил към горящия храст, побрал в себе си Бога. Зачуди се дали Яков се е чувствал по този начин, когато се е събудил и е видял онзи сияен и ослепително красив непознат в своя лагер (с когото по-късно се борил). Най-вероятно да, помисли си младият стрелец. Беше повече от сигурен, че още един етап от пътешествието им наближава към своя край — поредният отговор ги очакваше нейде пред тях.
Бог, който живее на Канзас Роуд, в малкото селище Бриджтьн, щата Мейн? Би трябвало да звучи налудничаво, ала не бе ше.
„Само не ме убивай — помисли си Еди и зави на запад. — Трябва да се върна при своята любима, затова, моля те, не ме убивай, който или каквото да си ти.“
— Човече, да знаеш само колко ме е страх — възкликна той.
Роланд се протегна и го стисна окуражително за китката.
ДВЕ
На пет километра от търговския център поеха по един черен път, който се отделяше от шосето и се губеше сред боровете от лявата им страна. Еди бе подминал доста други отклонения, без въобще да намали скоростта от петдесетина километра в час, която поддържаше, ала сега изведнъж закова на място стария автомобил.
Прозорците и на двете предни врати бяха свалени. До слуха на стрелците достигаше шумоленето на вятъра сред клоните, киселите крясъци на врана, далечното бучене на моторница, както и приглушеното ръмжене на двигателя на форда. Като изключим стотиците хиляди гласове, пеещи в божествена хармония, това бяха единствените звуци. Табелата, отбелязваща отклонението, ги информираше единствено, че става дума за „ЧАСТЕН ПЪТ“. Еди обаче кимна.
— Това е.
— Да, знам. Как е кракът ти?
— Боли. Не се тревожи за него. Ще го направим ли?
— Трябва — каза Роланд.
— Беше дяволски прав, когато поиска да дойдем тук. Онова, което е тук, е другата половина от това. — При тези думи Стрелеца потупа хартията в джоба си — договорът, който прехвърляше собствеността върху празния парцел на корпорация „Тет“.
— Ти смяташ, че този Кинг е близнакът на розата.
— Право казваш. — По-възрастният мъж се усмихна заради думите, които бе избрал.