Момчето се огледа намръщено, после си помисли: „Вече си стрелец, трябваше да се справиш по-добре“ и се насили да погледне назад.
Ръката на отец Калахан се отпусна върху рамото му.
— Синко, добре ли си? — попита загрижено Калахан. — Ужасно си пребледнял.
— Нищо ми няма — отвърна момчето. В гърлото му се беше надигнала някаква буца, при това доста голяма, ала той съумя да я преглътне и повтори онова, което току-що беше казал, залъгвайки повече себе си, отколкото отец Калахан: — Всичко е наред, нищо ми няма.
Мъжът с белега на челото кимна и премести мешката си — (представляваше доста иронична гледка за човек, който уж не вярва, че ще се отправи на път) от лявото си рамо на дясното.
— И какво ще се случи, когато се качим до тази пещера? Разбира се, ако успеем да стигнем до нея.
Джейк поклати глава. Нямаше никаква представа.
ТРИ
Пътеката не беше толкова лоша, колкото очакваха. Отломките, които се бяха отчупили от скалистия склон и сега се търкаляха под краката им, затрудняваха движението на мъжете, понесли чегите, ала поне в едно отношение изкачването бе станало по-лесно от преди. От земния трус огромната канара, която преди блокираше пътя, се бе срутила и когато Еди погледна надолу, я видя разделена на две огромни парчета. Сърцевината и беше по-светла и това я караше да изглежда като най-голямото сварено яйце, което бе виждал през живота си.
Пещерата също беше на мястото си, само дето пред отвора и се беше натрупала истинска планина от дребни камъчета. Еди се присъедини към по-младите манихейци, помагайки им да разчистят входа. Когато привършиха, гледката на зейналата каменна паст поразхлаби малко възела, който бе стегнал сърцето на младия мъж, макар че безмълвието на пещерата (която не случайно носеше названието „Пещерата на гласовете“) му действаше обезпокоително. Предния път това място беше доста бъбриво — къде беше сега брат му Хенри, който не спираше да опява как хората на Балазар го убили и че това се случило изцяло по вина на Еди. Къде беше майка му, която винаги се съгласяваше с по-големия му брат (непоправим наркоман, но велик мислител) и нареждаше печално как чедото и умряло? Къде беше Маргарет Айзенхарт, за да се оплаче на Хенчик, нейния дядо, задето я дамгосал като блудница и я изоставил? Това място беше Пещерата на гласовете дълго преди да стане Пещерата на портала, ала ето че гласовете бяха замлъкнали. А и самият портал изглеждаше… безинтересен беше първата дума, която дойде наум на Еди. Втората бе незначителен. А някога тази пещера беше огласяна от гласовете от отвъдното; вратата пък беше обгърната от злокобна и мистериозна слава, след като прокълнатата кристална сфера — Черната тринайсетица — бе дошла в Кала чрез нея.
„Сега обаче Тринайсетицата си отиде по същия начин през нея и порталът ми прилича на нищо и никаква стара врата, която не…“
Еди се опита да потисне тази мисъл, но не успя.
„… която не води наникъде.“
Той се обърна към Хенчик, засрамен от внезапно избликналите сълзи от очите му, ала неспособен да ги спре.
— Никаква магия не е останала тук — продума. Гласът му трепереше от отчаяние. — Зад тази шибана врата няма нищо друго освен застоял въздух и изпопадали камъни. Двамата с теб сме глупаци.
Манйхейците ахнаха при тези думи, ала в очите на белобрадия старец, които бяха вперени в младия мъж, сякаш проблеснаха весели пламъчета.
— Луис, Тони! — като че ли радостно извика той. — Донесете ми бранихейския чег!
Двама мускулести здравеняци с къси бради и сплетени на плитки коси пристъпиха напред. Между тях се поклащаше сандък от желязно дърво, който бе дълъг около метър и двайсет сантиметра и тежеше доста, съдейки по начина, по който го носеха мъжете. Те го стовариха точно пред Хенчик.
— Отвори го, Еди от Ню Йорк.
Тони и Луис изгледаха учудено младия мъж, а в погледите им се долавяше и известен страх. Еди забеляза, че по-възрастните манихейци го наблюдават с нескрито любопитство. Хрумна му, че сигурно ще му трябват няколко години, за да опознае всички странности на манихейците. Луис и Тони имаха още доста да учат, докато овладеят навиците на събратята си.