Стрелеца сви дланта си в юмрук, удари лекичко по прашното табло на стария форд и кимна.
— Този изоставен парцел може да се превърне в абсолютно всичко, разбираш ли това? Във всичко. Там може да се построи сграда, да се направи парк, да се издигне паметник, да се изгради Националният грамофонен институт. Докато розата я има. Този човек Карвър може да успее да направи корпорацията „Тет“ легална, а защо не и да работи заедно с Арон Дипно…
— Да — каза Роланд. — Харесвам Дипно. Има честно лице.
Младият стрелец си мислеше същото.
— Както и да е, те могат да съставят документи, които да осигурят съществуването на розата — каквото и да се случи, тя винаги да си бъде там. Имам чувството, че така и ще стане. 2007, 2057, 2525, 3700… мамка му, ами 19 000 година? Мисля, че тя винаги ще си бъде там. Защото тя може да е крехка, ала също така е и безсмъртна. Трябва колкото се може по-бързо да направим това — докато още имаме възможността да го сторим. Защото това е ключовият свят. В този свят не можеш да извадиш ключа и да го поиздялкаш още малко, ако не се върти в ключалката. В този свят няма възможност за поправяне на стореното.
Роланд се замисли над това, после посочи към прашния път, губещ се между дърветата сред гората, изпълнена с наблюдаващи ги лица и пеещи гласове. Прелестна симфония от звуци, изпълващи живота със значение и смисъл, която поддържаше истината и възпяваше Бялото.
— Ами мъжът, който живее в края на този път, Еди? Ако той е човекът, който ни трябва?
— Мисля, че е той, и то не само заради това, което каза Джон Кълъм, а защото го усещам ето тук — и Еди потупа гърдите си точно над сърцето.
— Аз също.
— Наистина ли мислиш така, Роланд?
— Да. Той дали е безсмъртен, как мислиш? Защото през живота си съм видял много неща и съм се наслушал на какви ли не слухове, ала никога не съм чувал за мъж или жена, които да живеят вечно.
— Не мисля, че той се нуждае от безсмъртие. Според мен единственото, от което има нужда, е да напише правилната история. Защото някои истории наистина живеят вечно.
Разбирането озари очите на Роланд.
„Най-накрая — помисли си Еди. — Най-накрая прозря.“
Колко време обаче му бе трябвало на самия него да съзре това и да го преглътне? Бог му бе свидетел, че трябваше да е способен на това след всички невероятни неща, с които се беше сблъскал, и въпреки всичко тази последна стъпка все му се изплъзваше… досега. Дори знанието, че отец Калахан бе придобил плът и кръв от някакво си романче, наречено „Сейлъмс Лот“, не бе достатъчно за него, за да направи тази съдбоносна стъпка. Това, което го подтикна към нея, беше откритието, че Ко-Оп Сити се намираше в Бронкс, а не в Бруклин. Е, поне в този свят. Единственият свят, който имаше значение.
— Може би не си е вкъщи — каза Роланд, докато всичко около тях бе застинало в очакване. — Може би този човек, който ни е измислил, просто не си е вкъщи.
— Знаеш, че не е така.
Стрелеца кимна. Старата светлина отново изгря в очите му — светлината на онзи огън, който никога не бе угасвал, който бе озарил целия му път по протежението на Лъча още от древния Гилеад.
— Тогава потегляй! — извика дрезгаво той. — Потегляй, в името на баща си! Ако той е Бог — нашият Бог! — ще Го погледна в очите и ще Го попитам за пътя към Кулата!
— Няма ли първо да го попиташ за пътя, по който да стигнем до Сузана?
Веднага след като зададе този въпрос, Еди съжали за стореното и се замоли Стрелеца да не му отговори.
Роланд така и направи. Само завъртя останалите пръсти на дясната си ръка и рече: