— Тръгвай, тръгвай!
Еди форсира стария форд на Кълъм и зави по прашния черен път. Той ги поведе към великата пееща сила, която сякаш ги пронизваше като вятър, превръщайки ги в нещо илюзорно и незначително — досущ като мисъл или сън в главата на някакъв спящ бог.
ТРИ
Половин километър по-нататък пътят се разделяше на две. Еди пое по лявото разклонение, макар че на знака, сочещ към него, пишеше „РОУДЪН“, а не „КИНГ“. Облаците прах, вдигнати от колата им, бавно се разсейваха в огледалото за обратно виждане. Пеенето се бе превърнало в опияняващ сладостен поток, който ги обливаше като нектар. Косъмчетата по врата му продължаваха да стърчат наежени, а мускулите му трепереха. Еди си помисли, че ако трябваше да извади пистолета си, най-вероятно щеше да изтърве проклетото желязо. Дори и да успееше да го задържи, едва ли щеше да е в състояние да се прицели. Нямаше никаква представа как мъжът, когото търсеха, можеше да живее в такава близост до това пеене, да се храни и да спи, да не говорим пък и да пише своите истории. Ала Кинг не просто беше близо до звука — ако Еди бе прав, писателят беше самият източник на омайното пеене.
„Какво ще правим обаче, ако има семейство? А дори и да живее сам, все пак ще има съседи, нали така?“ Ето сега по това отклонение вдясно…
— Еди, спри! — изведнъж каза Роланд с променен глас.
Придобитият в Кала загар изглеждаше като тъничък прозрачен пласт върху пребледнялото му като на мъртвец лице.
Младият стрелец се подчини. Роланд затърси трескаво дръжката на вратата от своята страна, не можа да я отвори, след което се промуши през прозореца почти до кръста (Еди чу издрънчаването на токата на колана му в хромирания ръб на вратата) и повърна върху прашната земя. Когато се отпусна с въздишка на седалката, изглеждаше едновременно изтощен и въодушевен. Очите, с които срещна погледа на спътника си, бяха пронизващо сини, древни, искрящи.
— Тръгвай — изрече той.
— Роланд, сигурен ли си, че…
Стрелеца само завъртя пръстите си, вперил взор в прашното предно стъкло на стария форд.
— Тръгвай, тръгвай. Тръгвай, в името на баща си!
Еди подкара колата.
ЧЕТИРИ
Къщата, която се появи пред очите им, беше от онзи тип, който агентите по недвижими имоти наричат „ранчо“. Еди ни най-малко не бе учуден. Това, което го изненада обаче, беше колко скромна изглеждаше тя всъщност. Тогава младият мъж си напомни, че не всеки писател е богат, което навярно важеше с двойна сила за младите автори. Някаква печатна грешка очевидно беше направила втория му роман голяма ценност сред библиоманите, ала Еди се съмняваше дали Кинг изобщо е взел комисиона за това нещо. Или хонорар, както му викаха в писателския бранш.
От друга страна, колата, паркирана на алеята пред къщата, беше съвсем нов на вид джип „Чероки“ с елегантни индиански шарки отстрани, което подсказваше, че Стивън Кинг все пак не умира от глад с писането си. В предния двор се виждаше дървена катерушка с множество пластмасови играчки, разпръснати около нея.
Сърцето на Еди се сви при тази гледка. Един от уроците, които бе научил в Кала, беше, че децата винаги усложняват нещата. Съдейки по вида на играчките, тук живееха доста малки деца, а ето, че сега при тях идваха мъже с голямокалибрени оръжия. Мъже, които не изглеждаха много с всичкия си в този конкретен момент.
Еди изгаси двигателя на форда. Изграчи врана. Някаква моторница — съдейки по звука, по-голяма от онази, която бяха чули преди — се носеше наблизо. Отвъд къщата яркото слънце хвърляше отблясъци върху синята вода. И гласовете пееха: „Ком-ком, ком-ком-комала.“ Чу се изщракване, когато Роланд отвори вратата и слезе от форда, накуцвайки леко — стар хълбок, сухо разкривяване. Еди се изправи на краката си, които му се сториха вкочанени като дървени пръчки.
— Таби? Ти ли си?
Гласът се чу иззад дясната страна на къщата. И ето че изведнъж, понесла се пред гласа и човека, на когото принадлежеше, се появи неговата сянка. Никога досега Еди не беше виждал сянка, която да му подейства по такъв начин, изпълвайки го до такава степен с трепет и очарование. Той си помисли: „Ето го създателя ми; ще го зърна аз след миг“, а гласовете запяха: „Комала-ком-три, той измисли те, нали?“
— Забрави ли нещо, скъпа? — Последната дума бе произнесе на по типичния за Нова Англия провлачен начин: скъъъ-пааа; сякаш самият Джон Кълъм я беше изрекъл. И тогава… тогава се появи мъжът иззад къщата — появи се той. Писателят ги видя и замръзна на мястото си. Видя Роланд и се вцепени. Пеещите гласове внезапно замлъкнаха, а шумът от двигателя на моторницата сякаш също заглъхна. За един дълъг миг целият свят сякаш увисна на косъм. После мъжът се обърна и побягна. Ала не и преди Еди да забележи ужасения, втрещен израз на лицето му, сигурен белег, че е разпознал Стрелеца.