В следващия миг Роланд се втурна след него като котка след птичка.
ПЕТ
Ала сай Кинг беше човек, а не птичка. Той не можеше да лети, а нямаше и къде да избяга. Отстрани на къщата имаше ливада, която се спускаше по полегатия склон, чиято цялост бе нарушена единствено от бетонното съоръжение, представляващо или кладенец, или помпа за вода. Отвъд ливадата се виждаше миниатюрна плажна ивица, осеяна с още повече играчки, а зад нея се простираше езерото. Мъжът стигна до брега, зашляпа навътре, след което се завъртя толкова непохватно, че едва не цамбурна във водата.
Роланд се спря на пясъчната ивица. Той и Стивън Кинг се загледаха втренчено един в друг. Еди спря на около десетина метра от своя дин, без да изпуска от поглед и двамата. Пеенето отново се бе възобновило, както и бръмченето на моторницата. Навярно звуците изобщо не бяха утихвали, ала младият стрелец мислеше другояче. Човекът във водата закри очите си с ръце като малко дете и промълви:
— Ти не си там.
— Тук съм, сай. — Гласът на Роланд бе едновременно спокоен и изпълнен с благоговение. — Махни ръце от очите си, Стивън от Бриджтън. Махни ги и ме виж добре.
— Сигурно имам психическо разстройство — каза мъжът във водата, ала въпреки това бавно свали длани от лицето си. Стъклата на очилата му бяха дебели, с прости черни рамки. От едната страна бяха залепени със скоч. Косата му беше или черна, или тъмнокестенява. Брадата му определено беше черна, тук-там прошарена. Носеше сини дънки и тениска, на която пишеше „Рамоунс“, „Ракета към Русия“ и „Габа-Габа-Хей“. Изглеждаше така, сякаш е поел по пътя на типичното за средната възраст затлъстяване, ала още не беше дебел. Бе сравнително висок, а лицето му беше пребледняло също като това на Роланд. Еди установи без особена изненада, че Стивън Кинг прилича на Стрелеца. Заради разликата във възрастта никой не би ги взел за близнаци, ала за баща и син? Да. Без проблеми.
Роланд потупа три пъти по гърлото си, после поклати глава. Не беше достатъчно. Нямаше да свърши работа. Еди гледаше потресен и изумен как неговият дин пада на колене сред безпорядъка от ярки пластмасови играчки и допира свитата си в юмрук ръка до челото си.
— Хайл, плетачо на истории — изрече той. — Роланд от Гилеад идва при теб, заедно с Еди Дийн от Ню Йорк. Ще се откриеш ли пред нас, тъй както ние се открихме пред теб?
Кинг се изсмя. На фона на тържествените думи, които бе произнесъл неговият дин, този звук му се стори потресаващ.
— Аз… човече, това не може да се случва наистина. — След което промълви тихо, сякаш на себе си: — Не може да е истина, нали?
Стрелеца, който продължаваше да стои на колене, сякаш човекът във водата не се бе изсмял и не бе проговорил, каза:
— Знаеш ли какви сме и какво е делото ни?
— Ако бяхте истински, щяхте да сте стрелци. — Кинг се втренчи в Роланд през дебелите си очила. — Стрелци, отправили се в търсене на Тъмната кула.
„Това е — помисли си Еди, докато ехото от гласовете на двамата мъже затихваше, а слънцето озаряваше сините води. — Това забива всяко нещо на мястото му.“
— Право казваш, сай. Дирим помощ и подкрепа, Стивън от Бриджтън. Ще ни я дадеш ли?
— Господине, не знам кой е вашият приятел, но що се отнася до вас… Човече, та аз те измислих. Не можеш да стоиш там, защото единственото място, където наистина съществуваш, е тук. — Той потупа с юмрук челото си, сякаш пародираше жеста на Роланд. После посочи към къщата си — към ранчото си: — И там. Също така си и там, предполагам. В някое чекмедже или пък кутия в гаража. Ти си недовършена работа. Не съм се сещал за теб от… от…
Гласът му внезапно беше изтънял. Сега писателят се полюшваше като човек, който чува едва доловима, но прекрасна музика, и коленете му изведнъж го предадоха. Той рухна.
— Роланд! — изкрещя Еди, хвърляйки се напред. — Човекът получи шибан инфаркт! — Ала знаеше, че не е така, понеже пеенето бе още по-силно, а лицата сред дърветата и сенките никога не бяха изглеждали толкова истински.
Стрелеца се бе навел напред със светкавична бързина и беше уловил Кинг — чието тяло потръпваше конвулсивно — под мишниците.