— Зарязали сте я?
— Ами да. „Тъмната кула“, така се наричаше. Щеше да бъде моят „Властелин на пръстените“, моят „Горменгаст“, моят ти го кажи. Когато си на двайсет и две, имаш големи амбиции. Не ми трябваше много време, за да видя, че това нещо просто се оказа твърде голямо за малкия ми мозък. Твърде… де да знам… пресилено? Както и да е. Пък и — добави той сухо — изгубих плана, който бях нахвърлял.
— Какво сте направили?
— Звучи шантаво, нали? Ала писането може да бъде много шантава работа. Знаеш ли, че Ърнест Хемингуей веднъж изгубил цял сборник с разкази във влака?
— Наистина ли?
— Наистина. Нямал нито бележки, нито копия на индиго. Само коректурите били в него и… край. Нещо подобно се случи и на мен. Една страхотна пиянска нощ — или пък бях на мескалин, вече не мога да си спомня — направих подробен план за цялата тази епична фентъзи сага, която трябваше да е дълга пет или десет хиляди страници. Беше хубав план — придаваше на историята някаква форма. Някакъв стил. И после го изгубих. Сигурно съм го изръсил от багажника на мотоциклета си, докато съм се прибирал от някой шибан бар. Нищо подобно не ми се беше случвало преди. Обикновено съм много внимателен по отношение на работата си, ако не към друго.
— Ааа-ха — въздъхна Еди и си помисли дали да не попита: „Случайно да видяхте някакви типове с ярки, безвкусни дрехи, от ония типове, дето карат лъскави коли, по времето, когато го изгубихте? Отрепки, ако ми простите грубия израз? Хора с червени белези на челата? Все едно имат малки кървави кръгчета? Каквито и да е признаци, казано с две думи, че някой е откраднал ръкописа ви? Някой, който има интерес да направи всичко възможно «Тъмната кула» никога да не бъде довършена?“
— Хайде да отидем в кухнята. Чака ни съвещание — рече Еди. Чудеше се за какво ли точно щяха да се съвещават. За каквото и да беше обаче, трябваше да го направят както трябва, защото това бе истинският свят, където стореното веднъж вече не можеше да бъде променено.
СЕДЕМ
Роланд нямаше никаква представа как да включи причудливата кафемашина върху кухненския плот, ала после забеляза олющен чайник на една от полиците, който не изглеждаше много по-различно от онова, което приятелят му Алан Джонс носеше в торбата си — това беше много, много отдавна, когато трите момчета бяха отишли в Меджис да броят добитъка. Печката на сай Кинг работеше с електричество, но дори и дете би се досетило как се включват котлоните. Когато Еди и писателят влязоха в кухнята, джезвето вече се бе сгорещило.
— Обикновено не пия кафе — рече Кинг и се приближи до студилника (като внимаваше да не се доближава до Роланд). — Обикновено и бира не пия преди пет следобед, ала мисля, че днес май ще направя изключение. Господин Дийн?
— Кафето ще ми дойде добре.
— Господин Гилеад?
— Дисчейн, сай Кинг. Аз също бих предпочел кафе, казвам благодаря.
Писателят си отвори тенекиена кутия бира, използвайки вградения пръстен на върха (приспособление, което Роланд сметна едновременно за хитро и излишно). Чу се съскане, последвано от приятен аромат (комала-ком-ком) на мая и хмел. Кинг изпи почти половината от съдържанието на един гълток, избърса пяната от мустаците си и сложи кутията на кухненския плот. Все още беше блед, обаче изглеждаше спокоен и владееше емоциите си. Стрелеца си помисли, че писателят се справя много добре — поне досега. Дали бе възможно Кинг да е очаквал тяхната поява? Да е знаел, че те ще дойдат?
— Имаш жена и деца — рече Роланд. — Къде са?
— Родителите на Таби живеят на север, близо до Бангор. Дъцеря ми прекара последната седмица при баба си и дядо си. Габи взе най-малкия — Оуън, той е още бебе — и тръгна натам преди час. Аз трябва да тръгна с другия ни син — Джо — след… той погледна часовника си — след около час. Исках да довърша писането си, ето защо този път пътуваме с двете коли.
Стрелеца се замисли. Навярно беше така. От това, което им каза писателят, беше повече от ясно, че ако нещо се случеше с него, щяха да забележат изчезването му на мига.
— Не мога да повярвам, че това става наистина. Казах ли го достатъчно пъти, че да ви писне от мен? Както и да е, прекалено прилича на някоя от моите истории, за да е вярно.
— Като „Сейлъмс Лот“ например — подметна Еди.
Писателят вдигна вежди.
— Значи знаеш за това. Да не би там, откъдето идвате, да има Сдружение на писателите? — Довърши бирата си.