— И тогава изрече: „Обичах те, Джейк.“
Стрелеца кимна.
— И все още го обичам.
— Говориш за него така, сякаш наистина съществува.
Роланд го изгледа равнодушно.
— Аз съществувам ли? Ами ти?
Кинг мълчеше.
— Какво стана после? — попита Еди.
— После, сеньор, излязох от историята — или бях принуден да го направя, ако това ви харесва повече — и край.
Еди също искаше да сложат край на това. Виждаше как сенките в кухнята започват да се удължават и искаше да се отправят след Сузана, преди да е станало твърде късно. Помисли си, че двамата с Роланд вече имат представа как да се измъкнат от този свят — навярно самият Стивън Кинг щеше да ги упъти до Търтълбек Лейн в Ловъл, където реалността бе изтъняла и — според Джон Кълъм — напоследък гъмжеше от пришълци. На вярно Кинг щеше да бъде щастлив да ги упъти. Щеше да е щастлив да се отърве от тях. Обаче още не можеха да потеглят и въпреки нетърпението си Еди съзнаваше това.
— Спрял си, защото си изгубил сонета — каза Роланд.
— Сюжета. Но не, всъщност не. — Кинг вече пиеше третата си бира и на Еди започваше да му става ясно защо домакинът им се позакръгляше в кръста; вече бе погълнал калоричната равностойност на самун хляб и сега подхващаше самун номер две. — Рядко работя по предварително планиран сюжет. Всъщност, като се замисля… това май беше единственият път, когато си направих подробни бележки за бъдещите книги. Историята се оказа прекалено мащабна за мен. Прекалено странна. Ти също се оказа проблем, сър или сай, или както там се наричаш. — Кинг направи гримаса. — Каквато и форма на обръщение да е това, не съм си я измислил.
— Така е — отбеляза Роланд.
— Ти започна като вариант на Мъжа без име на Серджо Леоне.
— От спагетените уестърни! — обади се Еди. — Исусе, ама, разбира се! Гледал съм стотици от тях в кино „Маджестик“ с брат ми Хенри, а колко пък в къщи по телевизията… Когато Хенри отиде във Виетнам, ходех или сам, или с един приятел — Чъги Котър. Бяха убийствени! Абсолютно мъжки филми!
Писателят се усмихна.
— Да — каза той. — Ала жена ми също е луда по тях, представи си!
— Браво на нея! — възкликна Еди.
— Да, Таб е много готина. — Кинг погледна отново към Роланд. — Като Мъжа без име — фентъзи вариант на Клинт Ийстууд — ти беше супер. Беше ми много забавно да пиша за теб.
— Така ли възприемаш нещата?
— Да. После обаче се промени. Промени се под ръцете ми. Стана така, че не можех да кажа дали си положителен, отрицателен или никакъв герой изобщо. Говоря за момента, когато остави детето да падне в бездната.
— Нали каза, че ти си ме накарал да сторя това.
Кинг погледна Роланд право в очите — синевата срещна синева сред безкрайния хор от пеещи гласове — и изрече:
— Излъгах, братко.
ДЕСЕТ
Възцари се мълчание и тримата се замислиха над тези думи. После писателят каза:
— Ти започна да ме плашиш и аз спрях да пиша за теб. Сложих те в кашона, заключих те в чекмеджето и се захванах да пиша кратки разкази, които после продавах на най-различни мъжки списания. — Той се замисли, сетне кимна. — След като те оставих, нещата при мен потръгнаха, друже. Предложих на Таби да се омъжи за мен. Малко преди това бях започнал една книга на име „Кери“. Тя не беше първият ми роман, ала бе първият, който успях да продам, и ме дръпна здраво напред. Всичко това се случи, след като те зарязах, Роланд, прав ти път и всичко най-хубаво. Какво става после? Излизам иззад ъгъла на къщата си един ден шест или седем години по-късно и те виждам да стоиш на шибаната ми алея, едър като мечка, както обичаше да казва майка ми. Единственото оптимистично обяснение, което ми хрумва, е, че си халюцинация, предизвикана от умствена преумора. Обаче не го вярвам. Как мога да повярвам в това? — Гласът на Кинг изведнъж се извиси и стана писклив. — Как мога да повярвам в това, когато виждам сянката, която хвърляш, виждам кръвта по крака ти… — посочи към Еди — и праха по лицето ти? — рече, обръщайки се отново към Роланд. — Ти ми отне всички възможности за самозаблуда и сега усещам как съзнанието ми… ох, откъде да знам… се сгромолясва? Така ли се казва? Май беше така. Сгромолясва се.