— Ти не просто си спрял — каза Роланд, без да обръща никакво внимание на безсмислиците, които писателят бе наговорил току-що.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че разказването на истории е като да изтласкваш нещо. Да изтласкваш самата несъзидателност може би. И един ден, докато правиш това, усещаш как нещо те изтласква обратно.
Кинг остана замислен над тези думи доста дълго време (или поне на Еди му се стори така). После кимна.
— Навярно си прав. Определено имаше нещо повече от обичайното чувство на пресъхване на вдъхновението. Свикнал съм с него, макар и да не ми се случва особено често. То е като… откъде да знам, един ден просто преставаш да се забавляваш толкова, докато тракаш по клавишите. Преставаш да виждаш толкова ясно нещата. Вече не ти е интересно да разказваш историята. И тогава, за да се влошат нещата още повече, изведнъж ти хрумва някаква нова идея, която е толкова лъскава и блестяща, че направо сияе в изложбената зала, а по нея няма и драскотина. Ни най-малко не е прецакана от теб — е, поне засега. И… ами…
— И тогава усещаш как нещо те изблъсква обратно — изрече Роланд със същия равен тон.
— Да. — Гласът на писателя бе станал толкова глух, че Еди едва го чуваше. — „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. „ВХОД ЗАБРАНЕН“. „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“. — Той направи кратка пауза. — Може би дори „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА“.
„Изобщо няма да ти хареса тази сянка, която виждам около теб — помисли си Еди. — Този черен ореол. Не, сай, не мисля, че ще ти хареса изобщо, ала каква ли е причината за нея? Дали са цигарите? Или бирата? Нещо друго, към което си пристрастен? Автомобилна катастрофа през някоя пиянска нощ? Кога ли ще се случи това? След колко години?“
Младият стрелец погледна към часовника над кухненската маса и бе обезпокоен да види, че е станало четири без петнайсет.
— Става късно, Роланд. Пък и този човек трябва да прибере детето си. — „А ние ще трябва да намерим жена ми, преди Мия да е родила бебето и Пурпурният крал да реши да се отърве от вече безполезната Сузана.“
— Още съвсем мъничко — рече Стрелеца, след което наведе глава и се замисли. Опитваше се да реши кои въпроси бяха правилните. Може би им трябваше само един правилен въпрос. Еди нямаше никакви съмнения, че това беше от жизненоважно значение, понеже никога нямаше да могат да се върнат в деветия ден на юли от 1977 година. Навярно можеха да се озоват на същата дата в някой друг свят, но не и в този. Дали Стивън Кинг щеше да съществува в някой от другите светове? „Едва ли — помисли си Еди. — Най-вероятно не.“
Докато Роланд се бе умислил, съпругът на Сузана попита писателя дали името Блейн му говори нещо.
— Не. Не особено.
— Ами Луд?
— Това да не е свързано с лудитите? Те не бяха ли някаква религиозна секта, която ненавиждаше машините? От деветнайсети век, ако не се лъжа, ала може да е възникнала и по-рано. Доколкото си спомням, тези от деветнайсети век нахлували във фабриките и правели машините на пух и прах. — Той се ухили, отново разкривайки кривите си зъби. — Били са нещо като „Грийнпийс“ за онова време.
— Берил Еванс? Това име говори ли ти нещо?
— Не.
— Ами Хенчик? Хенчик манихееца?
— Не. Какви са тези манихейци?
— Сложно е за обяснение. Клаудия и Инес Батчман? Това познато ли…
Внезапно Кинг избухна в толкова бурен смях, че Еди се стресна, което на свой ред стресна и писателя, съдейки по изражението на лицето му.
— Жената на Дики! — възкликна той. — Откъде, по дяволите, знаете за това?
— Не знам. Кой е Дики?
— Ричард Бакман. Започнах да публикувам някои от ранните си романи като издания с меки корици под псевдонима Ричард Бакман. Една нощ, когато бях много пиян, му измислих цялата биография — чак до момента, в който се бори с левкемията в напреднал стадий, горкият Дики! Както и да е, жена му се казваше Клаудия. Клаудия Инес Бакман. Само не знам откъде се е взела частицата с „и“ и защо Бакман е станало Батчман…
Еди се почувства така, все едно огромен невидим камък изведнъж бе повдигнат от гърдите и живота му. Клаудия Инес Бакман имаше само седемнайсет букви. Ето защо някой бе до бавил едно „и“ и бе променил леко фамилията и. За да ги направи деветнайсет, разбира се. Клаудия Бакман беше само едно име. А Клаудия и Инес Батчман… тя беше ка-тет.
Младият стрелец си помисли, че току-що се бяха натъкнали на едно от нещата, за които бяха дошли тук. Да, Стивън Кинг ги беше създал — най-малкото беше създал Роланд, Джейк и отец Калахан. Още не бе стигнал до останалите. Писателят бе местил неговия дин като фигура по шахматната дъска — иди в Тул, Роланд, преспи с Алис, Роланд, преследвай Уолтър през пустинята, Роланд. Ала когато местеше своя главен герой по дъската, Кинг също биваше преместван. Промяната в името на съпругата на неговия псевдоним бе категоричен знак за това. Нещо искаше Клаудия Бакман да стане деветнайсет. Ето защо…