Хенчик кимна малко нетърпеливо, Еди се наведе и отвори сандъка. Фасулска работа. Нямаше никаква ключалка. Вътре се виждаше копринена кърпа. Белобрадият старец я разгъна като илюзионист и пред погледа на младия мъж се показа зидарски отвес, прикрепен към изящна сребърна верижка. Той заприлича на Еди на старомоден детски пумпал и изобщо не се оказа толкова голям, колкото бе очаквал. Беше дълъг около четирийсет сантиметра от заострения си връх до по-широката си горна част, изработен от някакво жълтеникаво дърво, което изглеждаше като промазано. Сребърната верижка бе увита около един щифт на върха на сандъка.
— Извади го — каза Хенчик и когато младият мъж хвърли въпросителен поглед към Роланд, космите около устата на стареца се раздвижиха, разкривайки два реда съвършено бели зъби, а устните му се извиха в цинична усмивка. — Защо гледаш към своя дин, сополанко? Магията на това място е изчезнала, ти самият го каза! Нали всичко знаеш! Та ти сигурно си на… чакай да помисля… на цели двайсет и пет години!
Манихейците, които бяха достатъчно близо, за да чуят шегата, се закикотиха — дори и тези от тях, които нямаха двайсет и пет години.
Вбесен от държанието на старото копеле, а също и от себе си, Еди се наведе и тъкмо щеше да вземе отвеса, когато Хенчик го възпря.
— Не пипай самия отвес, ако искаш да останеш цял. Хвани го за верижката, ако ме разбираш какво искам да кажа.
Младият мъж възнамеряваше да хване самия отвес — така и така вече се беше направил на пълен идиот пред тези хора и нямаше защо да не стигне докрай — ала щом забеляза погледа на Джейк, промени решението си. Вятърът духаше силно тук горе, отнемаше топлината на изпотеното му тяло и караше кожата му да настръхва. Той се пресегна, хвана сребърната верижка и внимателно я размота от щифта.
— Сега го вдигни — нареди Хенчик.
— Какво ще стане?
Беловласият старец кимна като че ли Еди най-накрая започваше да проявява зачатъци на здрав разум.
— Това си заслужава да се види. Вдигни го.
Младият мъж се подчини. Имайки предвид очевидните усилия, с които двамата здравеняци носеха сандъка, той бе изненадан от това колко лек се оказа отвесът всъщност. Беше като да държиш перце, прикрепено към дълга около метър и двайсет сантиметра верижка. Той преметна верижката през пръстите си и протегна напред ръка — изглеждаше като кукловод, който всеки момент ще накара марионетката си да заиграе.
Тъкмо се готвеше отново да попита Хенчик какво толкова би трябвало да се случи, ала преди да успее да отвори устата си, отвесът започна да се полюшва напред-назад, описвайки малка дъга.
— Не го правя аз — рече смутено младият мъж. — Е, поне не мисля, че го правя. Сигурно е вятърът.
— Едва ли — обади се Калахан. — Доколкото усещам, няма никакви…
— Тихо! — изсъска Кантаб и дари някогашния свещеник с такъв изпепеляващ поглед, че отецът веднага млъкна.
Еди стоеше пред пещерата, а речната долина и по-голямата част от Кала Брин Стьрджис се простираха пред него. Трептяща като мираж, обагрена в сиво-синьо, в далечината се виждаше гората, през която бяха минали, за да стигнат дотук — последната граница на Средния свят, където никога вече нямаше да се върнат. Вятърът развяваше косата на младия мъж и изведнъж той чу жужащ звук.
Само дето не го беше чул. Усещаше бръмченето вътре в ръката, която бе протегнал, в дланта с разперените пръсти, около която беше омотал верижката. То бе в ръката му. И най-вече в главата му.
В долния край на верижката, някъде на височината на коляното му, отвесът започна да се люлее по-силно, наподобявайки движенията на махало. Внезапно Еди осъзна нещо необичайно — всеки път, когато отвесът стигаше до края в едната посока, той осезаемо натежаваше. Сякаш някаква необичайна центробежна сила оказваше своето въздействие върху странния предмет.
Описваната от отвеса дъга ставаше все по-голяма и по-голяма, а дърпането в края на всеки мах се усилваше. И тогава…
— Еди! — извика Джейк, а в гласа му се преплитаха възторг и безпокойство. — Виждаш ли?
Естествено, че виждаше. Сега зидарският отвес като че ли се замъгляваше, когато застиваше за миг в краищата на плавната дъга, която описваше. Същевременно натискът върху ръката му — теглото на отвеса — стремително нарастваше. Внезапно Еди си спомни къде се намираше — на около двеста метра над земята. Тази играчка като нищо щеше да го преметне отвъд ръба на скалната площадка, ако не спреше скоро да се люлее. Ами ако не успееше навреме да освободи ръката си от верижката?