— Стив…
— Да, Еди от Ню Йорк? — усмихна се писателят малко смутено.
Съпругът на Сузана усещаше как сърцето му блъска в гърдите.
— Какво означава числото деветнайсет за теб?
Кинг се замисли. Навън вятърът шептеше в клоните на дърветата, моторницата бръмчеше, а враната — или някоя друга — изграчи отново. Съвсем скоро по брега на езерото щеше да настане време за барбекю, след което хората навярно щяха да отидат до града, за да послушат състава, свирещ на площадчето в този най-добър от всички възможни светове. Или поне най-истинският.
Най-накрая домакинът им поклати глава и Еди въздъхна разочаровано.
— Съжалявам. Единственото, което мога да кажа за него, е, че е просто число. Простите числа ме запленяват още от часовете по алгебра на господин Сойчак в лисбънската гимназия. Също така си мисля колко стар съм бил, когато се запознах с бъдещата си жена, ала тя сигурно ще оспори това. Таби много обича да спори.
— Ами деветдесет и девет?
Кинг отново се замисли, после започна да изброява на пръсти:
— Бая сериозна възраст — „Деветдесет и девет лета върху старата скала“. Песен, която се казваше — не съм много сигурен — „Корабокрушението на старата «99»“. А може и да си мисля за „Корабокрушението на «Венера»“. „Деветдесет и девет бирени шишета на стената, взехме ний едно и го изпихме без остатък, деветдесет и осем са бутилките сега, защо не пресушим и още една“ и така нататък. Освен тези неща обаче, нищо. Сега Кинг си погледна часовника.
— Ако не тръгна скоро, Бети Джоунс ще се обади да провери да не би случайно да съм забравил, че имам син. След като го взема, ме чакат двеста километра на север, които ще измина много по-лесно, ако спра да се наливам с бира. А това на свой ред щеше да бъде значително по-лесно, ако не се намирах в компанията на два въоръжени призрака, разположили се в собствената ми кухня.
Роланд кимаше с глава. Той посегна към патрондаша си, извади един патрон и започна разсеяно да го върти между палеца и показалеца на лявата си ръка.
— Само още един въпрос, ако нямаш нищо против. После ние поемаме по нашия път, а ти — по своя.
— Питай — каза писателят. Погледна към третата си бира, после я изля в мивката.
— Ти ли написа „Тъмната кула“?
За Еди този въпрос бе напълно безсмислен, ала очите на Кинг веднага засияха и той се усмихна лъчезарно.
— Не! — отговори. — И ако някога направя книга за писането — което най-вероятно ще сторя, преди да се откажа от занаята — там ще кажа това. Нито тази история, нито която и да било от моите книги. Знам, че има писатели, които наистина пишат, ала аз не съм от тях. Всъщност всеки път, когато вдъхновението ми пресъхне и прибягна до фабулиране, историята, върху която работя, става на нищо.
— Не разбирам за какво говориш — каза Еди.
— Абе, то е като да… хей, човече, това е супер!
Патронът, който се въртеше напред-назад между палеца и показалеца на Роланд, се беше преметнал без никакви усилия към опакото на дланта му, където се търкаляше между грапавите кокалчета на ръката му.
— Да — рече Стрелеца. — Нали?
— Така хипнотизира Джейк в крайпътната станция. Така го накара да си спомни как е бил убит всъщност.
„И Сюзан — помисли си Еди. — Хипнотизира Сюзан по същия начин, само дето още не знаеш за това, сай Кинг. Или пък знаеш? Навярно нейде в дълбините на сърцето си знаеш цялата история.“
— Подлагал съм се на хипноза — каза домакинът им. — Всъщност един човек ме качи на сцената на панаира в Топшъм, кога то бях малко хлапе, и се опита да ме накара да кудкудякам като кокошка. Не стана. Това беше по времето, когато умря Бъди Холи. И Биг Бопър12. И Ричи Валънс. Тодана! О, Дискордия!
Той внезапно поклати глава, сякаш да прочисти съзнанието си, после отмести поглед от патрона към лицето на Роланд.
— Казах ли нещо току-що?
— Не, сай. — Стрелеца се взря в танцуващия куршум — напред и назад се търкаляше той, напред и назад — който съвсем естествено прикова вниманието и на сай Кинг.
12
Артистичен псевдоним на певеца Джайлс Пери Ричардсън (1930–1958), познат още и като Джей Пи или Джейп. — Б. пр.