— Какво става, когато пишеш една история? — поинтересува се Роланд. — Моята история например.
— Тя просто се появява — вдигна рамене писателят. Гласът му бе станал плах и объркан. — Разказът ме връхлита — това е хубавата част — и после излиза от мен, когато раздвижа пръстите си. Никога не идва от главата ми — по-скоро от пъпа или някъде там. Имаше един редактор… Май беше Максуел Пъркинс… който бе нарекъл Томас Улф…
Еди прекрасно разбираше какво прави неговият дин и съзнаваше, че не би било добре да се намесва, ала просто не се сдържа.
— Роза — каза той. — Роза, камък и неоткрита врата. Лицето на Кинг буквално засия от радост, ала очите му си останаха приковани в танцуващия около кокалчетата на Стрелеца патрон.
— Всъщност е „камък, лист и врата“ — рече, — но с розата ми харесва още повече.
Беше напълно подчинен. Еди си помисли, че навярно би могъл да чуе всмукващия звук, с който съзнанието на писателя се оттичаше. Изведнъж му хрумна, че нещо съвсем обикновено като телефонен звън в този критичен момент би могло да промени целия поток на съществуването. Младият стрелец се изправи и — като се опитваше да се движи съвсем тихо въпреки болката в ранения си крак — се приближи до телефона на стената, сграбчи кабела, уви го около пръстите си и го скъса.
— Роза, камък и неоткрита врата — съгласи се Кинг. — Това е Улф, точно така. Максуел Пъркинс го бе нарекъл „божествена камбанка, раздвижвана от вятъра“. О, ти, изгубено завинаги, оплакано единствено от вятъра! И всичките забравени лица! О, Дискордия!
— Как идва историята при теб, сай? — попита тихо Роланд.
— Не ми харесва много това сравнение, ала имам чувството, че тя идва при мен посредством някакъв канал…
— Или може би лъч? — попита Роланд.
— Всичко на света служи на Лъча — каза писателят и въздъхна. Звукът прозвуча зловещо на фона на безмълвието им. Еди усети как кожата по гърба му настръхва, ала бе неспособен да го предотврати.
ЕДИНАЙСЕТ
Стивън Кинг стоеше в своята кухня, облян от следобедните слънчеви лъчи. Те озаряваха бузата му, извивката на лявото му око, трапчинката в ъгъла на устата му, превръщайки всеки бял косъм от лявата страна на брадата му в златиста нишка. Той стоеше сред светлината и тя караше едва забележимата тъмна сянка около него да изпъкне по-ясно. Дишането му се беше забавило и домакинът им си поемаше дъх не повече от три или четири пъти в минута.
— Стивън Кинг — каза Роланд, — виждаш ли ме?
— Хайл, Стрелецо, виждам те много добре.
— Кога ме видя за пръв път?
— Днес.
Роланд се изненада от този отговор и изглеждаше малко разочарован. Беше ясно, че не това е отговорът, който бе очаквал.
Тогава писателят продължи:
— Видях Кътбърт, не теб. — Кратка пауза. — Ти и Кътбърт натрошихте хляб и разпиляхте трохите под бесилката. Това го има в частта, която вече е написана.
— Да, така направихме. Докато трупът на Хакс готвача се люлееше над нас. Тогава бяхме още момчета. Бърт ли ти разказа тази история?
Домакинът им обаче не отговори на този въпрос.
— Видях Еди. Видях го много добре — изрече той и отново се възцари продължително мълчание. — Кътбърт и Еди са двойници.
— Роланд — започна съпругът на Сузана шепнешком. Стрелеца му кимна рязко да млъкне и сложи патрона, който бе използвал, за да хипнотизира Кинг, на масата. Домакинът им продължаваше да гледа към дланта на Роланд като че ли все още виждаше куршума там. Кой знае — може и така да беше. Около рошавата глава на писателя кръжаха прашинки.
— Къде беше, когато видя Кътбърт и Еди?
— В плевника. — Кинг изведнъж понижи глас. Устните му започнаха да треперят. — Леля ме изпрати там, защото се опитахме да избягаме.
— Кои бяхте?
— Аз и брат ми Дейв. Хванаха ни и ни върнаха обратно. Казаха, че сме лоши, лоши момчета.
— И трябваше да отидете в плевника.
— Да, и да нарежем дърва.
— Това беше наказанието ви.
— Да. — Сълза проблесна в ъгълчето на окото на Кинг. Тя се търкулна по бузата му и се изгуби в брадата му.
— Пиленцата са умрели.
— Пиленцата в плевника?
— Да, те.
— Още сълзи последваха първата.
— Какво ги е убило?