— Стига си хленчил! — сряза го Роланд (с явна липса на каквото и да е съчувствие, както забеляза Еди) и Кинг се усмири.
Стрелеца продължаваше да седи с клюмнала глава, ала след известно време вдигна поглед.
— Защо спря да пишеш историята, когато стигнах до Западното море?
— Глух ли си? Защото не исках да съм Ган! Отрекох се от Дис, трябва да мога да се отрека и от Ган. Обичам жена си. Обичам децата си. Обичам да пиша истории, ала не искам да пиша твоята история. Непрекъснато се страхувам. То непрекъснато се оглежда за мен. Окото на Краля.
— Но не и след като си спрял — рече Стрелеца.
— Не, оттогава той нито ме търси, нито ме вижда.
— Въпреки това трябва да продължиш.
Лицето на Кинг се изкриви сякаш от болка, след което отново възприе предишното си сънливо изражение.
Роланд вдигна осакатената си дясна ръка.
— Когато се върнеш към нея, ще започнеш с това как изгубих пръстите си. Спомняш ли си?
— Чудовищните ракообразни — отвърна домакинът им. — Те ти ги отхапаха.
— И откъде знаеш това?
Кинг се усмихна и подсвирна тихичко:
— Вятърът вее.
— Ган носеше света, ала го захвърли — рече Стрелеца. — Това ли искаше да кажеш?
— Да, и светът щеше да се сгромоляса в бездната, ако не беше голямата костенурка. И вместо да пропадне, светът се приземи на гърба и.
— Така знаем и ние, казваме ти благодаря, сай. Ще започнеш с това как чудовищните омари отхапаха пръстите ми.
— Дад — а — чум, дад — а — джъсти, проклетите омари отхапаха твоите пръсти — каза писателят и се засмя.
— Да.
— Щеше да ми спестиш много главоболия, ако беше умрял, Роланд от Гилеад.
— Зная. Както и на Еди, и на другите си приятели. — Някакво призрачно подобие на усмивка докосна ъгълчетата на устните на Роланд. — После, след омарите…
— Идва Еди, идва Еди — прекъсна го Кинг и махна отнесено с ръка, сякаш искаше да каже, че знае всичко това и че Стрелеца не бива да му губи времето. — Затворникът, Смъртта, Господарката на сенките. Хора от сол и въже13.
— Той се усмихна. Така го казва синът ми Джо. Кога?
Роланд примигна изненадано.
— Кога, кога, кога? — Кинг вдигна ръка и Еди видя как тостерът, миксерът и съдомиялната машина, пълна с чинии, се издигнаха във въздуха и се зареяха под слънчевите лъчи.
— Питаш ме кога ще започнеш отново?
— Да, да, да! — Един нож се надигна от левитиращата съдомиялна машина и прелетя чак до другия край на помещението, където се заби в стената. Докато вибрираше там, уредите се върнаха обратно по местата си. Роланд рече:
— Песента на Костенурката, ревът на Мечока. Матурин от романите на Патрик О’Брайън. Шардик от романа на Ричард Адамс.
— Да. Щом казваш така.
— Пазителите на Лъча.
— Да.
— На моя Лъч.
Роланд го изгледа изпитателно.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Тогава така да бъде. Когато чуеш песента на Костенурката или рева на Мечока, значи трябва да започнеш отново.
— Когато отворя окото си към твоя свят, той ме съзира. — Кратка пауза. — То ме съзира.
— Зная. Ще се опитаме да те защитим, както възнамеряваме да опазим и розата. Писателят се усмихна.
— Обичам розата.
— Виждал ли си я? — попита Еди.
— Всъщност да, в Ню Йорк. Нагоре по улицата от хотел „Плаза“ към Обединените нации. Беше до някаква закусвалня. „Том и Джери“. От задната и страна. Сега се намира в запустелия парцел, където се издигаше закусвалнята.
— Ще разказваш нашата история, докато се измориш — рече му Роланд. — Когато усетиш, че не можеш да разказваш повече, когато песента на Костенурката и ревът на Мечока започнат да заглъхват в ушите ти, тогава ще се отдадеш на почивка. И когато си в състояние отново да започнеш, отново ще започнеш да разказваш. Ти… — Роланд?
— Сай Кинг?
— Ще сторя, каквото ми заръча. Ще се ослушвам за песента на Костенурката и всеки път, когато я чуя, ще продължавам с историята. Ако съм жив. Ала вие също ще трябва да се ослушвате. За нейната песен.
— Чия?
— Песента на Сузана. Бебето ще я убие, ако не сте бързи. А и ушите ви трябва да са наострени.
Еди погледна обезпокоено към Роланд. Неговият дин му кимна. Беше време да тръгват.