— Чуй ме добре, сай Кинг. Срещата ни в Бриджтън беше добра, ала сега трябва да те оставим.
— Добре — каза Кинг с такова непресторено облекчение, че Еди за малко да се засмее.
— Ще останеш тук, където си сега, още десет минути. Разбра ли ме?
— Да.
— После ще се събудиш. Ще се чувстваш много добре. Няма да си спомняш, че сме били тук — единствено в най-съкровените дълбини на сърцето си ще знаеш това.
— В калните ями.
— В калните ями, да. На повърхността ще си мислиш, че си дремнал мъничко. Една чудесна, освежаваща дрямка. Ще прибереш сина си и ще отидеш там, където трябва да отидеш. Ще се чувстваш прекрасно. Ще продължиш да живееш както преди. Ще напишеш много нови истории, ала всяка от тях в една или друга степен ще се отнася за тази история. Разбираш ли?
— Да — отвърна Кинг и прозвуча почти като Роланд, когато Стрелеца бе изтощен и скапан. Еди усети как кожата на гърба му настръхва отново. — Защото онова, което е видяно, не може да не бъде съзряно. Което се знае, не може да стане неведомо. — Писателят млъкна за момент. — Освен в смъртта, може би.
— Да, навярно. Всеки път, когато чуеш песента на Костенурката — ако я възприемаш по този начин, разбира се — ще подхващаш отново нашата история. Единствената истинска история, която трябва да разкажеш. А ние ще направим всичко възможно, за да те защитим.
— Страх ме е.
— Знам, ала ще направим…
— Не става въпрос за това. Страхувам се да не би да не съм в състояние да я довърша. — Понижи глас. — Страхувам се, че Кулата ще се срине и аз ще бъда виновен за това.
— Това зависи от ка, а не от теб — каза Роланд. — Или от мен. До този момент съм доволен от себе си. А сега… — Кимна към Еди и тъкмо щеше да се изправи, когато Кинг го спря.
— Почакай — рече домакинът им.
Стрелеца го изгледа с вдигнати вежди.
— Разрешиха ми да изпращам разни неща…, ала това е ставало само веднъж.
„Говори като военнопленник“ — помисли си съпругът на Сузана. След което попита на глас:
— Кой ти разреши това, Стиви?
Челото на писателя се набръчка.
— Ган? — рече той. — Дали беше Ган? — След което, също както слънчевите лъчи разпръскват утринната мараня, челото му се изглади и той се усмихна. — Мисля, че бях аз! Можех да изпратя писмо до себе си… навярно дори и малък пакет… ала само веднъж. — Усмивката му стана по-широка. — Всичко това… то е като приказка, нали?
— Така е — кимна Еди, мислейки си за стъкления дворец, до който ги беше отвела магистралата в Канзас.
— И какво искаш да направиш? — намеси се Роланд. — До кого би искал да изпратиш послание?
— До Джейк — мигом отвърна Кинг.
— И какво ще му съобщиш?
Гласът на писателя изведнъж се превърна в гласа на Еди Дийн. Не ставаше въпрос за прилика — беше абсолютно същият! Младият стрелец потрепери.
— Дад — а — чум, дад — а — чий — изтананика домакинът им, — ти имаш ключа, не се тревожи!
Роланд и Еди очакваха да има и още, ала това бе всичко. Двамата мъже се спогледаха и този път съпругът на Сузана направи въртеливия жест с пръстите си, означаващ „хайде да тръгваме“. Неговият дин му кимна и те се запътиха към вратата.
— Това си беше доста зловещичко — рече Еди.
Роланд нищо не каза.
Съпругът на Сузана го хвана за ръката.
— Хрумна ми нещо, Роланд. Защо не му кажеш да спре да пие и да пуши, докато още е под въздействието на хипнозата? Особено цигарите. Та той пуши като комин — навсякъде из къщата имаше шибани пепелници! Роланд го гледаше развеселен.
— Еди, ако човек изчака дробовете му да се развият напълно, тютюнът ще удължи, а няма да съкрати живота му. Поради тази причина всички в Гилеад пушеха — с изключение на най-бедните, но дори и те си имаха своите начини да се насладят на дима. Тютюнът прогонва зловредните изпарения, ако не друго. Както и множество опасни насекоми. Всеки знае това.
— Министърът на здравеопазването на Съединените щати ще бъде очарован да чуе това, което всички в Гилеад знаят — сухо изрече младият стрелец. — Добре, ами алкохолът? Представи си, че обърне джипа си някоя пиянска вечер или пък излезе на междущатското и блъсне някого? Роланд се замисли над това, после поклати глава.
— Поиграх си със съзнанието му — и със самата ка — дотолкова, доколкото сметнах за добре. Дотолкова, доколкото се осмелявам. Добре ще е да се връщаме и да хвърляме по едно око на всеки… Защо клатиш глава? Та историята извира от него!