— Навярно е така, ала едва ли ще можем да се върнем преди двайсет и две години… освен, ако не решим да зарежем Сузана, а аз никога няма да направя това. Скочим ли веднъж в 1999, вече няма да има връщане назад. Не и в този свят.
За един дълъг миг Стрелеца не продума нищо — само погледна към мъжа, облегнал се на кухненския плот, заспал с отворени очи и паднала над челото му коса. След седем или осем минути Кинг щеше да се събуди, без да си спомня нищо за двамата си странни посетители…
Еди не вярваше, че Роланд ще изостави Сюз, ала ето че беше оставил Джейк да падне в бездната, нали? Бе оставил Джейк да полети в бездната много, много отдавна.
— Значи ще трябва да се справи сам — рече Стрелеца и съпругът на Сузана въздъхна облекчено.
— Сай Кинг!
— Да, Роланд.
— Запомни — когато чуеш песента на Костенурката, трябва да захвърлиш всички други неща и да подхванеш тази история.
— Обещавам. Най-малкото, ще се опитам.
— Добре.
Тогава писателят изрече:
— Кълбото трябва да бъде отнесено отвъд ръба и да бъде строшено.
Стрелеца се намръщи.
— Кое кълбо? Черната тринайсетица?
— Ако тя се пробуди, ще се превърне в най-опасното нещо във вселената. В момента се пробужда на едно друго място. На едно друго къде и кога.
— Благодаря ти за пророчеството, сай Кинг.
— Дад — а — чим, дад — а — чула. Занеси кълбото до двойната кула.
Роланд остана безмълвен, а на лицето му бе изписано объркване. Еди докосна челото си с юмрук и се поклони леко:
— Хайл, словострелецо.
Кинг се усмихна едва-едва, сякаш думата му прозвуча глупаво, ала нищо не каза.
— Дълъг живот и приятни нощи — рече му Роланд. — Вече няма да си мислиш за пиленцата.
Брадатото лице на писателя изведнъж се озари от повея на сърцераздирателна надежда.
— Наистина ли?
— Да. И нека отново се срещнем по пътя, преди да се озовем на полянката в края му. — С тези думи Стрелеца се завъртя и напусна къщата на Стивън Кинг.
Еди хвърли още един поглед към високия прегърбен мъж, облегнал неголемия си задник на кухненския плот. „Следващия път, когато те видя, Стиви — помисли си той, — ако се видим — брадата ти ще е доста по-бяла, лицето ти ще е набраздено от бръчките…, а аз ще продължавам да съм все така млад. Как е кръвното ти налягане, сай? Ще ти създава ли проблеми през следващите двайсет и две години? Надявам се, че не. Ами сърцето ти? Как сте с рака в семейството — пълзи ли в телата ви и ако е така, на каква дълбочина?“
Естествено, нямаше време за нито един от тези въпроси. Или за който и да е друг. Съвсем скоро писателят щеше да се събуди и да продължи живота си от точката, в която се бяха появили те. Еди последва своя дин в късния следобед и затвори вратата зад себе си. Започваше да си мисли, че когато ка го бе изпратила тук вместо в Ню Йорк, в крайна сметка е знаела какво прави.
ДВАНАЙСЕТ
Младият стрелец спря до лявата врата на форда на Джон Кълъм и погледна към Роланд, който се намираше от другата страна на автомобила.
— Видя ли онова нещо около него? Онази черна мъгла?
— Тоданата ли? Да. Благодари се на баща си, че още е едва забележима.
— Какво е тодана? Звучи ми като тодаш.
Стрелеца кимна.
— Просто разновидност на думата. Означава „чувал на смъртта“. Той е белязан.
— Господи! — отрони Еди. — Още е смътна, както ти казах. — Ала е там.
Роланд отвори вратата.
— Нищо не можем да сторим. Ка белязва часа на всеки мъж и жена. Да тръгваме, Еди.
Ала ето, че сега, когато най-накрая отново бяха готови да потеглят, младият стрелец се колебаеше. Терзаеше го чувството, че не са си свършили докрай работата със сай Кинг. Пък и мразеше мисълта за тази черна аура.
— Ами „Търтълбек Лейн“ и пришълците? Смятах да го попитам за…
— И сами ще го намерим.
— Сигурен ли си? Защото наистина трябва да отидем там.
— И аз мисля така. Хайде, Еди. Още много работа ни чака.
ТРИНАЙСЕТ
Отблясъците от задните светлини на форда тъкмо бяха изчезнали от алеята, когато Стивън Кинг отвори очи. Първото нещо, което направи, беше да погледне към часовника. Почти четири. Трябваше да е тръгнал към Джо преди десетина минути, ала дрямката му се беше отразила добре. Чувстваше се прекрасно. Освежен. Пречистен по някакъв странен начин. „Ако всяка дрямка имаше такъв ефект, трябваше да се прокара национален закон за следобедния сън“ — помисли си писателят.