Това добре, ала Бети Джоунс щеше да се притесни, ако не видеше черокито му да завива в училищния двор към четири и половина. Кинг се протегна към телефона да и се обади, когато погледът му попадна на един бележник на рафта под него. Над всеки лист пишеше „ЗА ВСИЧКИ САМОХВАЛКОВЦИ“ — подарък от една от балдъзите му.
С пребледняло лице писателят се пресегна към бележника и химикалката до него. Наведе се и написа:
„Дад — а — чум, дад — а — чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“
Спря за момент, загледан втренчено в това странно изречение, сетне продължи:
„Дад — а — чун, дад — а — чен, виж го, Джейк! Ключът е червен!“ Отново се замисли и пак прописа:
„Дад — а чум, дад — а — муч, дайте на момчето пластмасов ключ.“
Погледна към това, което бе написал, с дълбока привързаност. Почти любов. Боже всемогъщи, чувстваше се прекрасно! Тези изречения не означаваха нищо, ала ето, че изписването им го бе дарило с такова дълбоко удовлетворение, което граничеше с екстаза. Кинг откъсна листчето. Смачка го на топка. Изяде го.
То заседна за момент в гърлото му, ала после — хлъц! — и слезе надолу. Браво! Той взе (дад — а — чий) ключа за джипа от дървената дъска за ключове (която имаше формата на ключ) и се затътри навън. Щеше да вземе Джо, после щяха да дойдат тук, да си опаковат нещата и да се отбият да хапнат в „Мики Ключа“ в Саут Парис. Поправка, „Мики Клюна“. Имаше чувството, че сам може да изяде две от стограмовите им пържоли плюс пържени картофки, естествено. Мамка му, колко добре се чувстваше само!
Когато стигна до Канзас Роуд и зави към града, включи радиото и попадна на „Макойс“, които пееха „Дръж се, скъпа“ — страхотно парче. Той се отнесе нанякъде, както правеше почти всеки път, докато слушаше някоя готина песен, и се замисли за героите от онази стара история, „Тъмната кула“. Не че бяха останали много, де — доколкото си спомняше, бе избил повечето от тях, включително и хлапето. Навярно защото не знаеше какво друго да направи с него. По принцип това беше основната причина, поради която писателите убиваха героите си — защото не знаеха какво друго да направят с тях. Как се казваше това момче — Джак? Не, това беше обладаният татко в „Сиянието“. Хлапето от „Тъмната кула“ се наричаше Джейк. Чудесен избор на име за история с привкус на уестърн от типа на тези на Уейн Д. Овърхолсър или Рей Хоган. Дали бе възможно Джейк да се върне в историята, може би като призрак? Естествено, че можеше. Хубавото на свръхестествените разкази, замисли се Кинг, беше, че никой не трябваше да умира наистина. Понякога те се завръщаха, също като онзи тип Барнабас от „Тъмни сенки“. Барнабас Колинс бе вампир.
— Навярно детето би могло да се появи отново като вампир — каза Кинг на глас и се засмя. — Внимавай, Роланд, вечерята е сервирана и това си ти! — Ала нещо куцаше в това. Какво да бъде тогава? Нищо не му идваше наум, обаче нямаше защо да се притеснява. С времето мозайката щеше да се подреди сама. Сигурно, когато най-малко го очакваше; докато хранеше котката, сменяше пеленките на бебето или просто се разхождаше, изпаднал в мрачни настроения, както бе казал Уинстън Одън в онова стихотворение за страданието.
Днес обаче страданието беше забранено. Днес се чувстваше божествено. „Да, наричайте ме Тони Тигъра.“
По радиото „Макойс“ бяха заменени от Трой Шондел, който пееше „Този път“.
Онази история, наречена „Тъмната кула“, в крайна сметка май не беше за изхвърляне. „Може би когато се върнем от север, ще е добре да я изровя от кашоните. Да и хвърля едно око.“ Идеята му се стори доста добра.
Дванайсета станса
ДЖЕЙК И КАЛАХАН
ЕДНО
Дон Калахан бе сънувал много пъти, че се връща в Америка. Обикновено сънищата му започваха с това как се събужда под ясното, отрупано с пухкави облачета (наричани от бейзболните запалянковци „ангелчета“) небе на пустинята или пък в собственото си легло в град Джирусълъмс Лот, щата Мейн. Без значение от мястото обаче, всеки път, когато отвореше очи, той изпитваше грандиозно облекчение и отправяше несъзнателна молитва: „О, благодаря ти, Боже. Благодаря ти, Боже, задето това беше само сън и вече съм буден.“ Сега беше буден — нямаше никакво съмнение в това.