Зидарският отвес се изстреля надясно, описвайки невидима усмивка във въздуха, а теглото му продължаваше да нараства, като че ли загребваше вода от някакъв невидим резервоар. Постепенно незначителното парче дърво, което бе извадил от сандъка, започна да тежи трийсет, четирийсет, петдесет килограма. Времето сякаш започна да тече по-бавно и младежът осъзна, че всеки път, когато тежестта застиваше на границата между движението и гравитацията във всяка от връхните си точки, можеше да види Източния път пред себе си — не просто по-ясно от обичайното, а увеличен като през лупа. После бранихейският отвес се понесе надолу, ставайки още по-тежък, а когато отново започна да се издига…
— Добре, зацепих идеята! — извика Еди. — Махни това нещо от мен, Хенчик. Или поне го накарай да спре!
Старецът произнесе една-единствена дума — тя прозвуча толкова гърлено, сякаш излизаше от пълна с тинести водорасли уста. Вместо да забави постепенно движението си, както очакваше Еди, необикновеният отвее изведнъж замръзна във въздуха, увисвайки абсолютно неподвижно, сочейки със заострения си връх към обувките на младия мъж. За миг бръмченето в ръката и главата му продължи, след което и то внезапно замря. Еди с изумление констатира, че нормалната му тежест се беше възстановила и проклетото нещо отново бе станало леко като перце.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, Еди от Ню Йорк? — попита Хенчик.
— Да, сай. За извинение моля аз.
Снежнобелите зъби на стареца отново се показаха.
— Май не си толкова глупав, а, Еди от Ню Йорк?
— Надявам се, че не — отвърна младият мъж и не можа да потисне въздишката на облекчение, която се изтръгна от гърдите му, когато Хенчик манихееца взе изящната сребърна верижка от ръката му.
ЧЕТИРИ
Хенчик настояваше първо да направят „суха тренировка“. Еди разбираше защо, ала смяташе тези предварителни глупости за напълно излишни. Изтичащото време беше придобило почти физически измерения — бе като кърпа, която постепенно се изплъзва от дланите ти. Въпреки това не каза нищо. Вече беше успял да ядоса Хенчик веднъж и това му стигаше.
Старецът извика шест от своите амигос (петима от тях се сториха на Еди по-стари и от Господ) при себе си. Раздаде отвеси на половината от тях, а на другите трима даде магнити във формата на раковини. Бранихейския отвес, който очевидно беше най-мощният, запази за себе си. Седемте застанаха в кръг на скалистата площадка.
— Няма ли да се приближите до вратата? — попита Роланд.
— Само ако се наложи — отвърна беловласият старец. Възрастните мъже се хванаха за ръце, без да пускат отвесите и магнитите си. Веднага след като кръгът се затвори, Еди отново долови бръмченето, само че този път бе толкова силно, все едно се чуваше от увеличени до дупка стереотонколони. Мъжът забеляза как Джейк вдига ръце към ушите си, а Роланд за миг се намръщва болезнено.
Еди погледна към вратата и видя, че е изгубила онзи прашасал, маловажен вид, който бе имала преди. Йероглифите върху нея изпъкнаха ясно, оформяйки онази отдавна забравена дума, която означаваше „неоткрита“. Кристалната дръжка заблестя, очертавайки розата, гравирана в нея, с ивици ослепително бяла светлина.
„Дали ще мога да я отворя сега? — зачуди се Еди. — Да я отворя и да премина през нея?“ Вероятно не. Обаче се чувстваше много по-обнадежден от този процес, отколкото беше преди пет минути.
Изведнъж гласовете от дълбините на пещерата възкръснаха отново, ала сред такъв чудовищен безпорядък, че в първия момент Еди отстъпи стреснато назад. Когато се вслуша, успя да различи как Бени Слайтман младши крещи думата „Коган“, как майка му му натяква, че е надминал себе си в губенето на най-различни неща, изгубвайки жена си, как някакъв човек (вероятно Елмър Чеймбърс) казва на Джейк, че момчето е полудяло, че е мосю Лунатик. После се включиха още гласове, и още, и още.
Хенчик кимна рязко към шестимата манихейци. Те разделиха ръцете си и гласовете секнаха моментално. Еди не се изненада особено, когато видя как в следващия миг порталът също възстановява безличния си, скучен вид. Сега приличаше на която и да е друга врата, която човек би подминал, без дори да я погледне.
— Какво, в името на Бога, беше това? — попита отец Калахан, посочвайки към сенчестия полумрак на пещерата, където подът се бе наклонил надолу. — Преди не беше така.
— Смятам, че земният трус или изчезването на магическата сфера са накарали пещерата да обезумее — спокойно заяви Хенчик. — Това обаче няма никакво отношение към нашата работа тук. Нашата задача е вратата. — Погледна към торбата на Калахан. — Някога си бил скиталец, виждам аз.