Выбрать главу

— Почувствали са — каза меко Джейк. — Знаете ли какво си мисля, господин Хариган? Мисля, че розата е съкровената тайна, която всеки от тях таи в дълбините на сърцето си, и че ако някой застраши съществуването и, повечето от тях ще сторят всичко, за да я спасят. Даже биха жертвали живота си за нея. — Погледна към отец Калахан. — Татко, вече наистина трябва да вървим.

— Да.

— Добра идея — съгласи се уличният проповедник. — Очите ми виждат как полицай Бензик се е запътил насам и май ще бъде по-добре да ви няма, когато той дойде тук. Радвам се, че пухкавият ти малък приятел не е пострадал, синко.

— Благодаря ви, господин Хариган.

— Слава на Бога, той е толкова куче, колкото съм и аз, нали?

— Да, господине — усмихна се широко Джейк.

— Пазете се от тази жена, момчета. Тя вкара мислите си директно в главата ми. Аз наричам това магьосничество. И беше две.

— Две, казваш — каза Калахан и (без да знае, че ще направи това, докато не го стори) внезапно направи кръстния знак пред проповедника.

— Благодаря ти за благословията, била тя езическа, или не — рече Ърл Хариган, искрено трогнат. После се обърна към приближаващата се патрулна кола на нюйоркската полиция и извика възторжено:

— Полицай Бензик! Радвам се да те видя! Имаш конфитюр на яката, слава на Бога!

И докато полицай Бензик разглеждаше петното конфитюр на яката на униформата си, Джейк и Калахан се измъкнаха незабелязани.

ПЕТ

— Йеееееееееееееееее! — възкликна Джейк, когато се доближиха до ярко осветения навес пред входа на хотела. От една бяла лимузина, почти два пъти по-голяма от всяка друга, която беше виждал преди (а момчето се бе нагледало на доста лимузини — веднъж баща му го бе завел на най-голямото изложение на подобни автомобили в Ню Йорк), тъкмо слизаха смеещи се туристи — мъжете в смокинги, а жените с вечерни рокли. Броят им като че ли беше безкраен.

— Все едно сме на влакчето на ужасите, нали? — усмихна му се Калахан.

Джейк кимна, след което каза:

— Изобщо не трябва да сме тук. Това си е работа на Еди и Роланд. Нашата задача беше да намерим Калвин Тауър.

— Изглежда, някой или нещо е решил другояче — сви рамене спътникът му.

— Да беше помислило малко тогава — мрачно каза момчето. — Дете и свещеник, че и с един пистолет на всичкото отгоре. Та това е смешно! Какви са нашите шансове, ако „Дикси Пиг“ гъмжи от вампири и отрепки, мотаещи се без работа в почивния си ден?

Калахан не отговори, въпреки че перспективата да спасяват Сузана от това място го изпълваше с ужас.

— Какви бяха тези неща за Ган, които наговори преди малко? — попита той след известно време.

Хлапето поклати глава.

— Не знам. Почти не си спомням какво съм казал. Мисля, че е свързано с дарбата ми, татко. И знаеш ли откъде дойде това нещо според мен?

— От Мия?

Джейк кимна. Ко припкаше до краката му, а дългата му муцунка почти докосваше прасеца на момчето.

— Обаче не е само това. Продължавам да виждам онзи чернокож мъж в затворническата килия. Някъде наблизо има включено радио и то му казва, че всички тези хора са мъртви — братята Кенеди, Мерилин Монро, Джордж Харисън, Питър Селърс, Ицхак Рабин, който и да е той. Мисля, че това е затворът в Оксфорд, Мисисипи, където Одета Холмс е лежала за известно време.

— Ала ти каза, че си видял мъж. Не Сузана, а някакъв мъж.

— Да, с мустаци като четка за зъби и смешни малки очила с позлатени рамки, като вълшебник от някоя приказка.

Спряха точно пред светлините на входа на „Плаза-Парк Хаят“. Портиер със зелен фрак наду свирката си, сигнализирайки на едно жълто такси.

— Това Ган ли е, как мислиш? Дали чернокожият мъж в килията е Ган?

— Не знам — вдигна рамене Джейк. — Има и нещо за Когана, ала всичко е много сложно.

— И това също си го узнал благодарение на дарбата си.

— Да, но не от Мия, Сузана, теб или мен. Мисля, че… — Момчето понижи глас. — Мисля, че е най-добре да разбера кой е този чернокож човек и какво означава за нас, защото съм убеден, че онова, което виждам, идва от самата Тъмна кула. — Изгледа тържествуващо спътника си. — Изглежда, много сме се доближили до нея и поради тази причина е изключително опасно за ка-тета ни да е разпръснат както сега.