Калахан се замисли.
— Изглежда, почти сме стигнали до Тъмната кула — завърши момчето.
ШЕСТ
Джейк пое водачеството още от мига, в който премина през въртящата се врата, понесъл Ко, след което остави зверчето на облицования с мраморни плочки под на хотелското фоайе. Калахан не мислеше, че детето съзнава това, и навярно така беше по-добре. Ако осъзнаеше отговорността, с която се бе нагърбило, имаше опасност самоувереността му да се пропука.
Ко изсумтя към отражението си в една от лъскавите зелени стени на преддверието, а после заприпка подир Джейк, като лапичките му потракваха тихичко върху черно-белите плочки на пода. Някогашният свещеник вървеше до момчето — той прекрасно съзнаваше, че в момента вижда бъдещето, ето защо полагаше неимоверни усилия да не се кокори като неандерталец пред гледката.
— Била е тук — промълви Джейк. — Почти мога да я видя, татко. И двете — Сузана и Мия.
Преди Калахан да отговори, детето вече бе застанало пред рецепцията.
— Извинете, госпожо — започна. — Казвам се Джейк Чеймбърс. Имате ли някакво съобщение за мен, пратка или нещо подобно? Най-вероятно е или от Сузана Дийн, или от госпожица Мия. Жената се вгледа подозрително в Ко, а скунксът и отвърна с жизнерадостна усмивка, разкриваща впечатляващо количество зъби. Навярно тази гледка смути чиновничката, защото тя се намръщи и се завъртя към компютъра си, започвайки да трака по клавиатурата.
— Чеймбърс, така ли? — попита.
— Да, госпожо — Джейк говореше с онзи невинен тон, който често използваше пред възрастните, преди да се озове в Средния свят. Беше минало доста време, откакто го бе прилагал за последен път, ала ето че го изрови от паметта си без особени трудности.
— Имам нещо за теб, но то не е от жена. Този, който го е оставил, се казва Стивън Кинг. Предполагам, че не става дума за прочутия писател, нали? Познаваш ли го?
— Не, госпожо — отвърна момчето и хвърли светкавичен поглед към мъжа с белега на челото.
Доскоро никой от тях не беше чувал за Стивън Кинг, ала хлапето много добре разбираше защо споменаването на това име караше отец Калахан да настръхне. Сега спътникът му не изглеждаше особено настръхнал, ала устните му се бяха свили до тънка линия.
— Ами — вдигна рамене жената зад бюрото, — предполагам, че името се среща доста често, нали? Сигурно в Америка има десетки нормални хора, които се казват Стивън Кинг и просто искат да… де да знам… този човек да си почине малко. — Тя се изсмя нервно и някогашният свещеник се зачуди от какво ли се притесняваше. От Ко, който с всеки следващ поглед все по-малко заприличваше на куче? Може и така да беше, но Калахан си помисли, че най-вероятно причината беше в Джейк — в нещо около момчето, което буквално нашепваше опасност. А може би дори стрелец. В невръстния му спътник определено имаше нещо, което го отличаваше от другите момчета на неговата възраст. Много. Някогашният свещеник си спомни как той бе измъкнал рюгера изпод мишницата си и го бе заврял под носа на злополучния таксиметров шофьор. „Кажи ми, че караше прекалено бързо и за малко да прегазиш приятеля ми! — бе изкрещял Джейк, а пръстът, с който стискаше спусъка, бе побелял от напрежение. — Кажи ми, че не искаш да умреш тук с дупка в главата!“
Това ли беше начинът, по който би реагирало едно обикновено дванайсетгодишно хлапе при подобен случай? Отговорът бе категорично отрицателен. Калахан си помисли, че жената на рецепцията имаше пълното право да се чувства изнервена. Що се отнасяше до самия него, той си даде сметка, че се чувства малко по-обнадежден за шансовете им в „Дикси Пиг“. Май не бяха толкова нищожни, колкото му изглеждаха в началото.
СЕДЕМ
Джейк, изглежда, усети, че нещо не беше съвсем наред, ето защо дари жената зад бюрото с най-невинната си усмивка, ала според Калахан тя изглеждаше досущ като тази на Ко — прекалено много зъби.
— Изчакайте за момент — рече чиновничката, обръщайки се с гръб към тях. Джейк погледна озадачено към спътника си, сякаш го питаше:
„Какво и става?“
Бившият свещеник само сви рамене и разпери ръце.
Жената се приближи до един шкаф до стената, отвори го, порови вътре, след което се върна на бюрото, носейки плик с емблемата на „Плаза-Парк Хаят“ в ръце. Името на Джейк както и нещо друго — бе изписано върху лицевата му страна с почерк, който представляваше нещо средно между ръкопис и печатен шрифт.