Докато прекосяваха фоайето в посока към асансьорите, възрастният мъж попита:
— Какво ще търсим в стаята и?
— Не знам — отвърна момчето.
Калахан го потупа по рамото.
— Мисля, че знаеш.
Вратите на средния асансьор се отвориха и Джейк се шмугна вътре заедно с Ко, който го следваше по петите. Отец Калахан влезе последен — момчето имаше чувството, че спътникът му изведнъж забави крачка.
— Може би — усмихна му се горчиво младият стрелец. — Може би ти също знаеш.
Възрастният мъж изведнъж почувства тежест в стомаха си, като че ли току-що се надигаше от богата трапеза. Предполагаше, че това усещане се дължи на допълнителната порция страх, която пълзеше във вътрешностите му.
— Мислех си, че завинаги съм се отървал от нея — въздъхна той. — Когато Роланд я взе от църквата, си мислех, че никога повече няма да я видя.
— Някои черни гологани никога не се губят — рече Джейк.
ОСЕМ
Момчето бе готово да пробва уникалния си червен ключ във всяка врата на деветнайсетия етаж, ако се наложеше, ала още преди да се доближат до стаята, знаеше, че номерът и е 1919. Калахан също усещаше това и по челото му изби гореща пот. Струваше му се, че има треска. Дори Ко знаеше. Зверчето скимтеше неспокойно.
— Джейк — започна Калахан, — мисля, че трябва да помислим по-добре над това. Тази вещ е много опасна. Нещо по-лошо — тя е зла.
— Точно затова и ще я вземем — търпеливо изрече момчето. То стоеше пред 1919 и барабанеше с пръсти по картата. Зад вратата — и под нея, както и през нея — се дочу отвратително бръмчене, наподобяващо пеенето на някакъв апокалиптичен слабоумен урод. Към него се примесваше и дрънченето на камбанки, които звучаха дисхармонично и фалшиво. Джейк знаеше, че сферата е способна да те изпрати в тодаш, и бе напълно вероятно човек да се изгуби завинаги в тези мрачни и лишени от изход пространства. Дори и да успееш да намериш пътя до някоя друга земя, тя щеше да е потопена в странна тъмнина като че ли слънцето през цялото време щеше да се намира на границата на пълното затъмнение.
— Зървал ли си я някога? — попита някогашният свещеник.
Момчето поклати глава.
— Аз съм я виждал — каза глухо човекът с белега и избърса потта от челото си. Страните му бяха станали оловносиви. — Вътре в нея има Око. Окото на Пурпурния крал. Мисля, че част от него е затворена завинаги в кълбото и е обезумяла. Джейк, да занесем тази сфера там, където е пълно с вампири и отрепки — все слуги на Пурпурния крал — ще е като да подарим на Адолф Хитлер атомна бомба за рождения му ден.
Момчето прекрасно осъзнаваше, че Черната тринайсетица е способна да причини огромни, а навярно и безгранични вреди. Ала имаше и нещо друго.
— Татко, ако Мия е забравила Черната тринайсетица в тази стая и сега отива там, където са отрепките и вампирите, те съвсем скоро ще узнаят за нея. И се обзалагам, че ще дойдат тук с големите си лъскави коли, преди да можеш да кажеш Джак Робинсън.
— Не може ли да я оставим, така че Роланд да я прибере? — попита възрастният му спътник отчаяно.
— Да — рече Джейк. — Това е добра идея, също както да я занесем в „Дикси Пиг“ е лоша. Обаче не можем да я оставим тук. — После, преди Калахан да съумее да каже нещо друго, момчето пъхна червената карта в процепа над дръжката на вратата. Чу се шумно изщракване и тя се отвори. — Ко, стой тук, пред вратата.
— Ейк! — изджавка животинчето и седна на земята, покривайки лапички с пухкавата си като че ли излязла от анимационно филмче опашка. Влажният му, разтревожен поглед беше вперен в Джейк.
Преди да влязат, момчето стисна с ледената си длан китката на Калахан и каза нещо ужасно.
— Пази съзнанието си — гласеше то.
ДЕВЕТ
Мия бе оставила лампите включени и въпреки това в помещението бе пропълзяла някаква странна тъмнина след заминаването и. Джейк веднага я разпозна — това беше тодашен мрак. Бръмчащата песен на слабоумния урод и приглушеното дрънчене на камбанките се чуваха от килера.
„Будна е — помисли си той с нарастваща тревога. — Преди беше заспала — е, поне дремеше — ала сега цялото това движение наоколо я е разбудило. Какво ли да направя? Дали кутията и сакът за боулинг са достатъчни, за да я направят безопасна? Аз имам ли нещо, което да ни защити от нея? Някакво заклинание или сигул?“