Докато момчето отваряше вратата на килера, Калахан си даде сметка, че напряга всички сили на волята си — което в случая означаваше доста — само за да не се обърне и да побегне. Противното бръмчене и дрънченето на камбанките действаше зле на ушите, съзнанието и сърцето му. Той си спомни за крайпътна та станция и как бе закрещял, когато забуленият мъж бе отворил кутията. Колко лъскаво изглеждаше онова нещо вътре! То бе положено върху червено кадифе… и се бе завъртяло. Беше погледнало към него и изведнъж сякаш цялата зловеща лудост на вселената се бе въплътила в този безтелесен, чудовищен поглед.
„Няма да избягам.“ Няма. „Щом момчето може да остане, значи и аз мога да издържа.“
Да, ала момчето бе стрелец, а това означаваше много. То бе нещо повече от дете на ка; то беше дете и на Роланд от Гилеад, негов символичен син.
„Не виждаш ли колко е пребледнял? Та той е уплашен не по-малко от теб, за Бога! Дръж: се малко, човече!“
Може би беше извратено, ала гледката на пребледнялото като на смъртник лице на Джейк го мобилизира. Когато в съзнанието му изплува и откъс от стара песничка, която Калахан взе да си тананика, той се почувства още по-уверен.
— Нагоре-надолу по черницата — замънка тихичко бившият свещеник — маймунката се гонеше с невестулката… маймунката си мислеше, че всичко е шега…
Джейк отвори килера. Вътре имаше сейф. Пробва с 1919 и нищо не се получи. Изчака малко, за да може механизмът да се върне в изходно положение, избърса потта с двете си ръце (те трепереха) и опита отново. Този път набра 1999 и вратичката се отвори с леко изщракване.
Бръмчащата песен на Черната тринайсетица и дисхармоничният звън на тодашните камбанки се усилиха значително. Звуците наподобяваха ледени пръсти, които се забиваха в главите им.
„Тя може да те прати навсякъде — помисли си Калахан. — Единственото, което трябва да направиш, е да свалиш гарда си съвсем мъничко… да отвориш сака… после кутията… и тогава… о, всички светове са твои! Можеш да отидеш, където си поискаш!“ Въпреки че съзнаваше всички опасности, които би предизвикало подобно действие, една част от отец Калахан искаше да отвори кутията. Копнееше да го стори. Това не се отнасяше само за него — Джейк бе коленичил пред сейфа като богомолец пред олтар. Възрастният мъж се протегна към него, опитвайки се да го възпре от отварянето на кутията. Ръката му обаче сякаш тежеше цял тон. „Няма значение дали го искаш, или не“ — прошепна някакъв глас в главата му. Този глас го упойваше, караше го да се чувства сънлив и същевременно бе изключително убедителен. Въпреки това обаче отец Калахан не се отказа и сякаш изминаха часове, когато най-накрая сграбчи яката на момчето. И последната искрица живот като че ли бе изчезнала от пръстите му.
— Не — продума той. — Недей. — Гласът му звучеше скучен, обезсърчен и смазан. Когато издърпа Джейк настрани, имаше чувството, че момчето сякаш се движеше на забавен каданс или под вода. Сега стаята като че ли беше осветена от онова морбидно жълтеникаво сияние, което понякога предшества началото на опустошителна буря. Докато Калахан коленичеше пред отворения сейф (струваше му се, че изтече цяла минута, преди да докосне земята), чу гласа на Черната тринайсетица, по-силен от когато и да било. Той му казваше да убие момчето, да разкъса гърлото му и да даде на сферата да се освежи с топлата му кръв. Тогава самият Калахан щеше да получи позволение да се хвърли от прозореца на стаята.
„И през цялото време, докато се носиш към паважа на Четирийсет и шеста улица, ще ме благославяш“ — увери го кристалното кълбо с безумния си (и същевременно вледеняващо рационален) глас.
— Направи го! — извика Джейк. — Давай, направи го, на кого му пука!
— Ейк! — изджавка Ко зад вратата. — Ейк! — Никой не му обърна внимание.
Някогашният свещеник се протегна към торбата и в същия момент в паметта му изплува последната му среща с Барлоу, господаря вампир — от първи тип според терминологията на Калахан — който бе дошъл в малкото градче Сейлъмс Лот. Спомни си как се бе изправил срещу Барлоу в къщата на Марк Петри, докато родителите на ученика лежаха безжизнени на пода в краката на вампира със смазани черепи, а рационалните им мозъци бяха превърнати на пихтия.
„Докато падаш, ще ти позволя да прошепнеш името на моя властелин — просъска Черната тринайсетица. — Пурпурният крал.“