Мъжът с белега на челото гледаше как ръцете му се вкопчват в сака — каквото и да пишеше върху него преди, сега гласеше: „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — и си помисли как разпятието бе засияло с ослепителен свръхестествен блясък, пропъждайки вампира назад… след което бе започнало да помръква.
— Отвори я! — извика нетърпеливо Джейк. — Отвори я, искам да я видя! Ко вече лаеше непрекъснато. В коридора някой извика:
— Накарайте тоя пес да млъкне! — Ала и на него не му обърнаха никакво внимание.
Калахан измъкна кутията от призрачно дърво от торбата — кутията, която бе прекарала толкова благословено дълго време, скрита под дъските на църквичката му в Кала Брин Стърджис. Сега възнамеряваше да я отвори. Сега щеше да съзре Черната тринайсетица в целия и отблъскващ блясък. И после щеше да умре, изпитвайки благодарност.
ДЕСЕТ
„Тъжно е да гледаш как човек губи вярата си“ — бе казал вампирът Курт Барлоу, след което изтръгна помръкналия безполезен кръст от ръката на Доналд Калахан. Защо бе успял да направи това? Защото — съзрете парадокса, замислете се над загадката — отец Калахан не бе могъл да захвърли сам разпятието си. Защото не беше успял да проумее, че кръстът не представляваше нищо повече от символ на една велика сила, която се носеше като река под вселената, а може би и под хиляди вселени…
„Нямам нужда от символ — помисли си бившият свещеник, след което се запита: — Затова ли Бог ме остави да живея? Навярно затова ми е дал втори шанс — за да науча това?“
Не беше изключено, каза си той, докато ръцете му надигаха капака на кутията. Даването на втори шанс беше един от специалитетите на Господ.
— Хора, накарайте това куче да спре да лае! — прогърмя ядосаният глас на една от камериерките, ала сякаш идваше от много далеч. След което жената изохка:
— Madre de dios, защо е толкова тъмно тук? Какъв е този… какъв е този ш… ш…
Може би искаше да каже шум. И така да беше, не успя да довърши. Дори Ко, изглежда, се беше примирил с въздействието на бръмчащата сфера, защото бе изоставил протестите си (както и поста си пред вратата) и беше доприпкал в стаята. Калахан предполагаше, че зверчето иска да бъде до Джейк, когато настъпи краят.
Възрастният мъж се бореше с всички сили да усмири самоубийствените си ръце. Едва бе успял да ги овладее за миг, когато отвратителната песен на нещото в кутията забръмча още по-силно и върховете на пръстите му затрепериха в отговор. После отново се успокоиха.
„Малка победа, ала все пак победа“ — помисли си отец Калахан.
— Ня’а значение, ще го направя — чу се гласът на камериерката, отнесен и ламтящ, този път по-отблизо. — Искам да я видя. Dios! Искам да я подържа!
Ръцете на Джейк като че ли също тежаха цял тон, ала независимо от това той успя да ги вдигне и да сграбчи жената — латиноамериканка на средна възраст — която едва ли тежеше повече от петдесетина килограма. Както бе успял да овладее ръцете си, сега някогашният свещеник съсредоточи всичките си усилия в опита си да се помоли. „Боже, да бъде не моята, а Твоята воля. Не грънчарят, а глината на грънчаря. Ако не успея да сторя нищо друго, помогни ми да взема това нещо в ръцете си и да скоча през прозореца с него. Така поне ще мога да го унищожа веднъж завинаги. Ала ако Твоята воля е да ми помогнеш да го успокоя — да го накарам отново да заспи — тогава изпрати ми Твоята сила. И ми помогни да не забравя…“
Джейк може и да беше упоен от Черната тринайсетица, ала не бе загубил дарбата си. Сега той измъкна останалото от мисълта от съзнанието на спътника си и го изрече гласно, като замени думата, която Калахан бе използвал, с тази, на която Роланд ги беше научил.
— Че нямам нужда от сигул! — изрече Джейк. — Не грънчаря, а глината на грънчаря, и нямам никаква нужда от сигул!
— Боже! — промълви едновремешният свещеник. Думата бе тежка като камък, ала веднъж след като я кажеш, останалите потичаха по-лесно. — Боже, ако си още там, ако все още ме чуваш, аз съм Калахан. Моля те, успокой това нещо, Господи. Моля те, накарай го да заспи отново. Умолявам те в името на Исус.
— В името на Бялото — каза момчето.
— Бялото! — излая Ко.
— Амин — завърши мъжът с белега на челото с каменен, безизразен глас.
В следващия миг нетърпимото бучене от кутията стана още по-силно и Калахан разбра, че положението е безнадеждно — че дори Всемогъщият Бог не се осмеляваше да се възправи срещу Черната тринайсетица. Ала после тя изведнъж замлъкна.