Момчето не обърна внимание на черния му хумор, загледано в приближаващото се такси. Когато автомобилът спря, Калахан задържа вратата отворена, докато момчето се разполагаше на задната седалка, последвано от скункса, който скочи веднага в скута му. Човекът с белега на челото хвърли прощален поглед към небостъргачите-близнаци на Световния търговски център, преди да се качи в колата.
— Ще бъде на сигурно място чак до юни 2002, освен, ако някой не разбие сейфа и не я открадне.
— Или ако сградата не се сгромоляса отгоре и — подхвърли Джейк.
Калахан се засмя, макар че момчето не се шегуваше.
— Това никога няма да се случи. А ако пък стане така… е, една стъклена топка под сто и десет етажа стоманобетон? Била тя и магическа? Според мен това би бил чудесен начин да се отървем веднъж завинаги от тази ужасна вещ.
ШЕСТНАЙСЕТ
Джейк бе помолил шофьора да ги закара на ъгъла на „Лексингтьн“ и Петдесет и девета просто за да бъдат от безопасната страна на улицата, и след като потърси одобрение в погледа на Калахан, даде на таксиджията всичко без последните им два долара.
На ъгъла на „Лексингтьн“ и Шейсета момчето посочи към купчината смачкани фасове на тротоара.
— Тук е бил — каза Джейк. — Човекът с китарата.
Той се наведе, взе една от угарките и я задържа в дланта си за известно време. После кимна, усмихна се мрачно и нагласи ремъка на плетената торба, която носеше на рамо. Чиниите вътре издрънчаха леко. Момчето ги бе преброило в таксито и не беше изненадано да открие, че са точно деветнайсет.
— Нищо чудно, че е спряла — промърмори той, захвърли фаса и избърса длан в ризата си. След което изведнъж запя — тихичко, ала съвсем вярно:
„Аз съм затворник… на вечната печал…
и скитам се нещастен по света…
Обречен съм да бродя… на север скитам пак…
може би ще хвана… следващия влак…“
Веднага щом го чу, Калахан почувства как възелът в стомаха му става още по-стегнат. Естествено, че беше разпознал песента. Само че, когато Сузана я беше пяла онази вечер в Павилиона — същата вечер, в която Роланд бе спечелил сърцата на жителите на Кала с танцуването на най-вихрената комала, която навярно бяха виждали някога — тя бе заменила думата „затворник“ със „затворничка“.
— Тя му е дала пари — рече отнесено Джейк. — И му е казала… — Момчето застина с наведена глава, прехапало устни, абстрахирало се от всичко наоколо, съсредоточило цялото си внимание. Ко го наблюдаваше изпитателно, без да издаде звук; някогашният свещеник също гледаше да не го извади от унеса му. Прозрението изведнъж го осени — двамата с Джейк щяха да умрат в „Дикси Пиг“. Щяха да загинат в бой, ала със сигурност щяха да умрат.
Ала това едва ли беше толкова лошо. Е, на Роланд щеше да му е много трудно да понесе загубата на Джейк… обаче щеше да продължи напред. Докато Тъмната кула съществуваше, Стрелеца щеше да продължава да се бори. В този момент Джейк надигна глава.
— Тя му е казала: „Помни борбата.“
— Сузана ли?
— Да. Тя е пристъпила напред. Мия и е позволила. Песента е развълнувала похитителката и. Тя е заридала.
— Наистина ли?
— Наистина. Мия, ничията дъщеря, майка на едного. И докато вниманието на Мия е било другаде… докато очите и били пълни със сълзи…
Джейк се огледа. Ко последва примера му, все едно не търсеше нищо, а просто подражаваше на любимия си Ейк. Калахан си припомни онази вечер в Павилиона. Светлините. Начина, по който Ко се бе изправил на задните си крака и се беше поклонил на жителите на Кала. Песента на Сузана. Танците. Роланд, който танцуваше комала сред тези светлини, сред тези цветни светлини. Роланд, който танцуваше сред бялото. Винаги Роланд; и накрая, след като другите паднат, избити един по един в тези кървави кланета, единствено Роланд щеше да остане.
„Мога да живея с тази мисъл — помисли си някогашният свещеник. — Както и да умра с нея.“
— Тя е оставила нещо, ала е изчезнало! — извика Джейк разтревожен, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Сигурно някой го е взел… или пък човекът с китарата е видял как го изпуска и го е прибрал… Шибан град! Всеки краде от другия! Ах, мамка му!