— Майната му.
Момчето завъртя пребледнялото си, изплашено лице към това на спътника си.
— Тя е оставила нещо, от което се нуждаем. Не разбираш ли колко нищожни са шансовете ни!
— Разбирам много добре — рече спокойно бившият свещеник. — Ако искаш да се откажем, Джейк, сега е моментът.
Момчето решително поклати глава и Калахан изведнъж се почувства страшно горд с него.
— Да вървим, татко — каза момчето.
СЕДЕМНАЙСЕТ
На ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа отново се спряха. Джейк посочи към отсрещния тротоар, спътникът му погледна натам, забеляза зелената тента и кимна. На нея бе нарисувано прасе, което се усмихваше блажено, докато същевременно се печеше на шиш. Над него се виждаше надписът „ДИКСИ ПИГ“. Пред заведението бяха паркирани пет дълги черни лимузини със запалени фарове, чието жълтеникаво сияние прорязваше мрака. Калахан едва сега си даде сметка за мъглата, която пълзеше по улицата.
— Ето — рече Джейк, докато му подаваше рюгера. Момчето затършува из джобовете си и когато извади шепите си, те бяха пълни с патрони, излъчващи матов блясък на светлината от уличните лампи. — Сложи ги в джоба на ризата си, татко. По-лесно ще ги взимаш оттам.
Калахан кимна.
— Стрелял ли си някога?
— Не — отвърна едновремешният свещеник.
— А ти оправяш ли се с чиниите?
Устните на момчето се извиха в усмивка.
— С Бени Слайтман отмъкнахме един куп учебни чинии, след което отидохме на речния бряг и си организирахме турнир през нощта. Той не беше особено добър, ала…
— Нека да позная. Ти обаче си бил.
Джейк сви рамене и кимна. Нямаше думи, с които да изрази невероятното усещане да държи чиниите в ръцете си, чувството за хармония и завършеност, което изпитваше. Ала навярно това бе съвсем естествено. Сузана също бе усвоила изкуството да хвърля оризиите за отрицателно време. Отец Калахан се беше уверил в това със собствените си очи.
— Добре тогава, какъв е планът ни? — попита мъжът с белега на челото. След като вече бяха решили да извървят пътя докрай, той бе готов да преотстъпи водачеството на момчето. В крайна сметка то беше стрелец. Джейк поклати глава.
— Няма такъв — рече. — Аз влизам пръв. Ти се движиш плътно зад мен. Веднага след като минем през вратата, се разделяме. Трябва да се движим най-малко на три метра един от друг, татко — разбираш ли? Без значение дали са много или не, дали са близо или далеч. Поне три метра между нас, за да не може никой да ни повали едновременно.
„Няма съмнение, че Роланд го е научил на това“ — помисли си Калахан и кимна.
— Аз ще я потърся чрез интуицията си, а Ко — посредством обонянието си — продължи момчето. — Движи се редом с нас. Стреляй по всичко, което иска да бъде застреляно, и без никакви колебания, разбрано?
— Да.
— Ако сметнеш, че оръжието на някое от убитите същества може да ни бъде от полза, вземи го. Стига да успееш да го грабнеш в движение. Не бива да забавяме ход. Трябва да сме неумолими. Безмилостни. Можеш ли да крещиш?
Калахан се замисли, после кимна утвърдително.
— Тогава крещи, когато се изправят срещу нас — посъветва го Джейк. — Аз ще правя същото. И не спирай да се движиш. Върви бързо, а ако можеш, дори тичай. Не трябва да изоставаш — гледай всеки път, когато погледна надясно, да те виждам на три метра от мен.
— Ще ме виждаш — обеща Калахан и си помисли: „Поне докато някой от тях не ме повали на земята“. — След като я измъкнем оттук, Джейк, ще бъда ли стрелец?
Джейк се ухили хищно, оголвайки зъбите си. Всичките му страхове и съмнения бяха останали далеч назад.
— Кеф, ка и ка-тет — рече той. — Виж, светна зелено. Да пресичаме.
ОСЕМНАЙСЕТ
Шофьорското място на първата лимузина беше празно. Зад волана на втората се виждаше някакъв тип с фуражка и униформа, ала на Калахан му се стори, че човекът е задрямал. Друг мъж с фуражка и униформа се бе облегнал на третия автомобил от страната на тротоара. Пламтящото въгленче на цигарата му описа ленива дъга от бедрото до устата му, след което се спусна обратно. Той погледна към тях, ала без особен интерес. И какво интересно имаше? Застаряващ мъж, подрастващо хлапе и припкащо кученце. Голям праз.