Когато пресякоха Шейсет и първа, Калахан видя пред заведението табелка върху метален статив, на която пишеше:
„ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО“
Какво ли бе това частно тържество, зачуди се някогашният свещеник. Празнуване на рожден ден? Кръщене?
— Ами Ко? — попита той с приглушен глас.
— Ко ще е при мен.
Само пет думи, ала бяха достатъчни, за да убедят Калахан, че Джейк знае какво прави — че това е нощта, в която щяха да умрат. Човекът с белега не знаеше дали щяха да загинат славно и бляскаво, ала не се съмняваше, че щяха да умрат. И тримата. От полянката в края на пътя ги делеше само един завой; и тримата щяха да стигнат там заедно, рамо до рамо. И макар че никак не му се искаше да умира, при положение че дробовете му не хриптят и очите му все още не са ослепели, Калахан си даваше сметка, че нещата можеха да бъдат много по-зле. Черната тринайсетица бе заключена на едно тъмно място, където щеше да спи мъртвешкия си сън и ако Роланд бе все още жив, след като касапницата приключеше, щеше да я открие и да се отърве от нея, по какъвто начин искаше. Междувременно…
— Джейк, изслушай ме за секунда. Важно е.
Момчето кимна, ала си личеше, че изгаря от нетърпение.
— Разбираш ли, че се намираш в смъртна опасност? — попита го Калахан. — Молиш ли за опрощение на греховете си?
Джейк разбра, че му дават последно причастие.
— Да — отвърна той.
— Съжаляваш ли искрено за греховете си?
— Да.
— Разкайваш ли се?
— Да, татко.
Някогашният свещеник го прекръсти.
Ко излая. Само веднъж, ала доста развълнувано. Лаят му беше приглушен, защото бе открил нещо в канавката и сега протягаше муцунка към Джейк, стискайки намереното между зъбите си. Момчето се наведе и го взе.
— Какво е това? — попита Калахан.
— Онова, което тя ни е оставила — рече невръстният му спътник. Беше невероятно облекчен, дори изпълнен с надежда. — Това, което е изпуснала, докато Мия е ридаела над песента. О, човече — може и да ни провърви, татко. Може и да ни провърви в крайна сметка.
Той сложи предмета в дланта на спътника си. Калахан бе изненадан от теглото му, след което остана почти без дъх от красотата му. Също почувства надежда. Може и да звучеше глупаво, ала тя сякаш извираше от изящната статуетка. Той приближи костенурката до лицето си и прокара върха на показалеца си по драскотината с форма на въпросителна върху черупката и. Вгледа се в мъдрите и излъчващи спокойствие очи.
— Колко е прекрасна — възкликна. — Това ли е костенурката Матурин? Тя е, нали?
— Не знам — рече Джейк. — Най-вероятно. Сузана я нарича skolpadda и навярно тя ще ни помогне, ала едва ли ще убие опустошителите, които ни чакат там. — Кимна към „Дикси Пиг“. — Само ние можем да сторим това. Нали, татко?
— О, да — отвърна спокойно Калахан. Той пусна костенурката — така наречената skolpadda — в джоба на ризата си. — Ще стрелям, докато не свършат куршумите ми или не ме убият. Ако куршумите ми свършат, преди да ме убият, ще започна да ги млатя с дръжката на пистолета.
— Добре. Нека сега дадем и на тях последно причастие.
Те преминаха покрай знака „ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО“, а Ко припкаше помежду им, надигнал озъбената си муцунка високо във въздуха. Без никакви колебания изкачиха трите стъпала, водещи към двойните врати. Когато стигнаха горе, Джейк бръкна в платнената торба и извади две от чиниите. Допря ги една до друга и се усмихна, когато те прозвъннаха приглушено.
— Да видим твоето оръжие — обърна се момчето към Калахан.
Някогашният свещеник вдигна рюгера и допря цевта до дясната си буза, сякаш щеше да се дуелира. После докосна джоба на ризата си, който се бе издул от патроните в него. Джейк кимна, очевидно беше доволен.
— Влезем ли веднъж вътре, през цялото време трябва да сме близо един до друг. На три метра разстояние, с Ко помежду ни. Влизаме на три. Започнали веднъж, няма да спрем, докато не загинем.
— Няма да спрем.
— Точно така. Готов ли си?
— Да. Божията любов да е с теб, момче.
— С теб също, татко. Едно… две… три. — Джейк отвори вратата и в следващия момент тримата се озоваха сред мъждивата светлина и апетитния, силен аромат на печено прасенце в „Дикси Пиг“.