Тринайсета станса
„ХАЙЛ, МИЯ, ХАЙЛ, МАЙКО“
ЕДНО
Или ка беше сложила този автобус на пътя на таксито им, или това си беше чисто и просто съвпадение. Подобни въпроси винаги провокират размисъл — независимо дали става дума за обикновени улични проповедници (ще ми кажете ли „алилуя“?) или за най-големите светила в теологията (кажете „амин“). Някои дори могат да го сметнат за маловажен — ала грандиозните последствия, чиито сенки се мержелеят зад въпроса, опровергават напълно това — Един градски автобус, наполовина празен.
Ала ако той не беше спрял на ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа, Мия едва ли щеше да забележи човека с китарата. И ако тя не се бе спряла да послуша песента му, кой би могъл да каже каква част от последвалите събития щяха да се развият по различен начин?
ДВЕ
— Еййййй, мамка му, какви ги върши този шибаняк? — изруга шофьорът на таксито и протегна ръка през сваленото стъкло на прозореца, размахвайки среден пръст. Някакъв рейс беше спрял на ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа, дизеловият му двигател пърпореше, а примигващите му задни светлини сякаш изпращаха сигнали за бедствие (или поне така се стори на Мия). Шофьорът на автобуса стоеше до една от задните гуми, взирайки се в тъмните кълба дим, които бълваше ауспухът на превозното средство.
— Госпожо — обърна се шофьорът на таксито към чернокожата жена, — имате ли нещо против да ви спра на ъгъла на Шейсета?
— Имам ли? — обърна се Мия към Сузана. — Какво да му отговоря?
— Не, разбира се — отвърна отнесено тя. — Шейсета звучи добре.
Въпросът на ничията дъщеря я накара да се върне от нейната версия на Когана, където тя отчаяно се опитваше да влезе във връзка с Еди. Този път обаче нямаше късмет, а и бе ужасена от състоянието на контролната зала. Пукнатините в пода бяха станали още по-дълбоки, а част от панелите на тавана се бяха срутили, завличайки със себе си флуоресцентните лампи и цели гроздове електрически кабели. Някои от контролните табла бяха помръкнали, а от други се виеха струйки задушлив дим. Стрелката на дисплея „СУЗАНА-МИЯ“ вече бе потънала изцяло в червената зона. Под нозете и подът вибрираше и машините виеха. Който твърдеше, че това не е истинско, че е плод единствено на метода и на визуализация, май просто не внимаваше в картинката, нали? Тя бе съумяла да спре един сложен и могъщ процес, ала ето, че сега тялото и плащаше цената за това. Гласът на Когана я бе предупредил, че това, с което се е захванала, е опасно; че не е (все едно слушаше някаква телевизионна реклама) хубаво да се мами майката природа. Сузана нямаше представа кои от жлезите и органите и бяха подложени на най-голяма опасност, ала нямаше съмнение, че уврежданията щяха да засегнат нея. Нея, а не Мия. Беше крайно време да спре тази лудост, преди всичко да се е взривило във въздуха.
Първо обаче трябваше да се свърже с Еди, Сузана не знаеше колко пъти изкрещя името му в микрофона, носещ надписа „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“, ала ефектът от усилията и беше нулев. Изкрещяването на името на Роланд също не доведе до нищо. Ако бяха мъртви, щеше да го почувства — бе абсолютно сигурна в това. Ала да не може да се свърже с тях изобщо… какво ли можеше да означава това?
— Означава, че още веднъж си била преебана, миличка — каза и Дета и се изкиска. — Така става, когато се забъркваш с бели дрисльовци.
— Мога ли да сляза тук? — попита Мия, срамежлива като момиче на първата си танцова забава. — Близко ли сме?
Сузана щеше да се плесне по челото, стига да владееше тялото си. Боже, колко сме плахи, когато става въпрос за бебето ни!
— Да, смело напред. Имаш само една пресечка — а при авенютата разстоянието между преките не е голямо. — Шофьора… колко трябва да платя на шофьора? — Дай му десетачка и му кажи да задържи рестото. Ето, аз ще му…
Сузана почувства нежеланието на Мия и се престори, че е засегната не на шега. Същевременно се стараеше да не показва, че се забавлява.
— Чуй ме добре, сладурче — измивам си ръцете и се от казвам от теб! Разбра ли? Дай му каквато шибана банкнота си поискаш!
— Не, не, всичко е наред — смири се ничията дъщеря. Беше изплашена. — Вярвам ти, Сузана. — И тя извади доларите, останали от Матс, разпервайки ги ветрилообразно — все едно бяха карти — пред очите си.