Сузана се чудеше дали да и откаже, ала после се замисли дали щеше да има някаква полза от това? Пристъпи напред, пое контрола над кафеникавите ръце, държащи банкнотите, избра една десетачка и я подаде на шофьора.
— Задръжте рестото — каза.
— Благодаря ви, госпожо!
Сузана отвори вратата откъм тротоара и в същия момент чу някакъв роботов глас, който сепна както нея, така и Мия, напомняйки и да не забрави багажа си. Гласът, който принадлежеше на някоя си Упи Голдбърг, можеше да си гледа работата — Сузана-Мия нямаше никакъв багаж, а скоро и двете щяха да бъдат освободени от бремето, което носеха.
После чу китарата. Точно в мига, когато натъпкваше останалите банкноти в джоба си и още не беше стъпила на тротоара. Мия отново беше поела контрола над управлението, след като Сузана разреши поредното и затруднение, и съпругата на Еди Дийн изпита гняв — този път истински, (моето тяло, това е моето тяло, мамка му, поне от кръста нагоре, а това включва главата и мозъка вътре в нея!) ала после се примири. Имаше ли смисъл? Мия беше по-силната. Сузана нямаше никаква представа защо бе така, но фактът си беше факт.
Тъмнокожата жена започваше да се поддава на отчаянието. То се явяваше при нея под формата на измамното спокойствие, което обзема шофьорите, натискащи безпомощно спирачките, докато колите им се носят стремително към железопътните прелези, пилотите на самолетите, чиито двигатели са замрели… и стрелците, изправени пред последното си изпитание. По-късно навярно щеше да се бори, ако преценеше, че борбата си заслужава… Щеше да се бори, за да спаси себе си или бебето, но не и Мия — това бе категоричното и решение. Похитителката и сама беше премахнала всичките си шансове за спасение в лицето на Сузана.
Засега може би нямаше какво друго да стори, освен да върне стрелката на циферблата „РОДИЛНИ БОЛКИ“ обратно на 10. Помисли си, че сигурно беше в състояние да свърши поне тази работа.
Преди това обаче… музиката. Китарата. Тя бе слушала тази песен — дори я знаеше много добре. Самата тя я беше пяла пред жителите на Кала Брин Стьрджис вечерта на пристигането им в градчето.
След всичко, което беше преживяла, след като бе срещнала Роланд, да чуе „Затворник на вечната печал“ на тази нюйоркска улица не и се стори като елементарно съвпадение. Навярно това беше въплъщението на всички народни песни, на които се бе наслаждавала, докато беше младо момиче… на всички онези парчета, които я бяха прелъстили и я бяха вдъхновили да се захване с борбата за граждански права на чернокожите… и благодарение на които най-накрая се бе озовала в Оксфорд, Мисисипи. Онези дни бяха безвъзвратно отминали — сега се чувстваше толкова остаряла — ала тъжната и простичка история в тази песен продължаваше да я вълнува. „Дикси Пиг“ се намираше на една пряка оттук. След като Мия преминеше през вратата му, Сузана вече щеше да се намира във Владенията на Пурпурния крал. Нямаше никакви илюзии по отношение на това. Не очакваше да излезе оттам, нито пък се надяваше да види някой от приятелите си или любимия си отново… като не изключваше и възможността да умре заедно с Мия, докато измамената и похитителка надаваше кански вой пред Уолтър. Всички тези мисли обаче останаха на заден план — в момента за нея съществуваше единствено песента, на която се наслаждаваше. Дали това бе предсмъртната и песен? Ако беше така, чудесно. Сузана, дъщеря на Дан, си помисли, че положението би могло да бъде къде-къде по-лошо.
ТРИ
Уличният музикант се бе разположил пред едно кафене, наречено „Черна меласа“. Калъфът за китарата му лежеше отворен пред него, а в кадифената му пурпурна вътрешност (с абсолютно същия цвят като килимчето в спалнята на сай Кинг в Бриджтън, кажете „амин“) се търкаляха монети и банкноти, които като че ли трябваше да подсетят завеяните минувачи какво точно трябваше да сторят. Мъжът бе седнал на дървен куб, който изглеждаше досущ като онзи, на който заставаше преподобният Ърл Хариган, докато изнасяше проповедта си.
Сузана си помисли, че човекът, изглежда, бе привършил за тази вечер — бе облякъл якето си с нашивка на „Ню Йорк Янкис“ на ръкава, а на главата си беше сложил шапка с надпис „ДЖОН ЛЕНЪН Е ЖИВ“ точно над козирката. Табелката, която вероятно е стояла пред него, сега лежеше в калъфа с буквите надолу. Ала нито Мия, нито Сузана се интересуваха какво е изписано на нея.