сърцето пее онова, което трябва да запее,
кръвта знае онова, което кръвта знае
на Пътя на Лъча сърцата ни знаят всички тайни
и те пеят
пеят
Одета започва и Даръл Андерсън засвирва; тя пее:
— Аз съм затворничка на вечната печал…
и скитам се нещастна по света…
сбогувам се със Кентьки сега…
СЕДЕМ
И така Мия е запратена през Неоткритата врата в Страната на спомените и се озовава в обраслия с плевели двор зад хотела „Моторът при синята луна“, собственост на Лестър Бамбри, и ето какво чу… (чува)
ОСЕМ
Мия чува как жената, която после ще се превърне в Сузана, пее своята песен. Тя чува как останалите се присъединяват към нея един по един, докато накрая всички пеят заедно като в хор, а над тях е надвиснала луната на Мисисипи, обливаща лицата им — някои черни, други бели — със сиянието си, както и студените стоманени релси, които се простират зад хотела. Тези релси водят на юг, към градчето Лонгдейл, където на 5 август 1964 година ще бъдат открити жестоко обезобразените трупове на техните приятели — Джеймс Чейни, на двайсет и една; Андрю Гудман, на двайсет и две; Майкъл Шуърнър, на двайсет и четири. О, Дискордия! Радвайте се, поклонници на мрака, гдето сияе аленото Око.
Тя ги чува как пеят.
Нищо не отваря окото на паметта така както една песен и Мия се издига на крилете на спомените на Сузана, които я отнасят там, където Дет и нейните ка-другари пеят под сребристите лунни лъчи. Ничията дъщеря ги гледа как вървят със сплетени ръце, пеещи (о, дълбоко във сърцето си аз зная… аз вярвам…) друга песен — тази, която според тях ги характеризира най-точно. Лицата, които ги наблюдават от двете страни на улицата, са изкривени от омраза. Юмруците, които биват размахвани срещу тях, са покрити с мазоли. Устните на жените се присвиват, за да изстрелят храчките им върху бузите на демонстрантите — жени с мръсни коси, безцветни ризи и боси крака, напъхани в изподраскани, безформени обувки. Има мъже в работни комбинезони (някой да каже „алилуя“). Има и тийнейджъри с чисти бели пуловери и прически тип „канадска ливада“, един, от които крещи към Одета, произнасяйки отчетливо всяка дума:
— Ще убием! Всяка! Шибана! Чернилка! Която стъпи в двора на Университета!
И другарство. Въпреки страха. А може би именно заради страха. Чувството, че вършат нещо от изключителна значимост — в името на вечността. Те ще променят Америка и ако цената е кръвта — е, голяма работа — ще я платят. Истина ви казвам, кажете „алилуя“, слава на Господа, хайде сега извикайте „амин“!
После се появява бялото момче на име Даръл и отначало той не можеше, беше мек и не можеше, ала после го вдигна и онази другата в нея — кресливата, подиграваща се, грозна друга — не посмя да се приближи. Даръл и Дет лежат заедно до настъпването на изгрева, заспали в поза „лъжица“ под луната на Мисисипи. Заслушани в цвърченето на щурците. Заслушани в крясъците на совите. Заслушани в тихото бръмчене на Земята, която се върти около своята ос, навлизайки все по-навътре и по-навътре в двайсети век. Те са млади, кръвта им ври и кипи и изобщо не се съмняват в способността си да променят всичко.
Настана време да ти кажа аз „сбогом“, о, любими мой…
Това е нейната песен сред буренясалия двор зад хотела „Моторът при синята луна“; това е нейната песен под лунните лъчи.
Навярно няма аз да зърна отново твоето лице…
Това е апотеоз на живота на Одета Холмс и Мия е там! Тя вижда и усеща всичко, погълната от бляскавата и според някои наивна надежда (ах, ала аз ще кажа „алилуя“, а после всички ще извикаме „Госпот-Бомб“!). Ничията дъщеря разбира как постоянният страх прави приятелите на Дет още по-скъпи; как той разтяга времето, докато всеки ден не се превърне във вечност, преливаща в кадифена нощ, и те знаят, че Джеймс Чейни е мъртъв (истина ви казвам) знаят, че Андрю Гудман е мъртъв (кажете „алилуя“) знаят, че Майкъл Шуърнър — най-големият от всички тях и същевременно младок на двайсет и четири — е мъртъв. (Извикайте „амин!“ с пълно гърло!)
Те знаят и че всеки от тях също може да свърши в калта на Лонгдейл или Филаделфия. По всяко време. В нощта след скромната им демонстрация зад хотела „Моторът при синята луна“ повечето от тях, включително и Одета, ще бъдат хвърлени в затвора и това щеше да отбележи началото на униженията. Тази нощ обаче тя беше със своите приятели, със своя любим, всички бяха едно цяло, а Дискордия беше прогонена. Тази нощ те пеят, прегърнали се един друг.