— Не, мадам. Мъничето идва с експресния влак!“ Ала ето че болката понамаля. Когато почувства това, Сузана свали пожарогасителя от конзолата му и го насочи към горящото контролно табло. Пяната, избълвана от тънкия черен мундщук, потуши пламъците. Чу се противен съскащ звук и се разнесе мирис на изгоряла коса.
— ПОЖАРЪТ… Е ЗАГАСЕН — каза Гласът на Когана. — ПОЖАРЪТ… Е ЗАГАСЕН. — После светкавично се промени, превръщайки се в плътния акцент на британски лорд: — ИЗЗЗ-КЛЮ-ЧИТЕЛНО ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНННИЕ, СУУ-ЗАНННА! АБ-СОЛЮТНО БРИЛЛЛЛ-ЯтНО!
Тъмнокожата жена се заклатушка отново по вибриращия, пропукан под на Когана, приближи се до микрофона и го включи. Погледна нагоре и видя на един от работещите монитори, че Мия тъкмо пресича Шейсета улица. Тогава забеляза зелената тента с нарисуваното прасе и сърцето и се сви. Не Шейсета, а Шейсет и първа. Крадливата май-кучка най-накрая бе стигнала до целта си.
— Еди! — извика тя в микрофона. — Еди или Роланд! — Мамка му, защо не се опиташе да се свърже с целия ка-тет. — Джейк! Татко Калахан! Стигнахме до „Дикси Пиг“ и съвсем скоро ще родим проклетото бебе! Елате, ако можете, ала бъдете много предпазливи! Тя погледна отново към екрана. Мия бе пресякла улицата и вече се намираше от страната на заведението, загледана в зеления навес. Изглежда, се колебаеше. Дали можеше да прочете думите „Дикси Пиг“? Най-вероятно не, ала със сигурност щеше да се досети по рисунката. Това усмихнато, димящо прасе. В такъв случай колебанието и едва ли щеше да продължи дълго, особено и след като раждането бе започнало.
— Еди, трябва да тръгвам. Обичам те, захарче! Запомни това — каквото и да се случи! Никога не го забравяй! Обичам те! Гово… — Погледът и попадна върху полукръглия дисплей на контролното табло до микрофона. Стрелката беше напуснала червеното поле. Сузана си помисли, че щеше да остане в жълтия сектор, докато раждането не приключеше, след което щеше да се насочи към зеления. Освен ако нещо не се объркаше.
Тя осъзна, че все още стиска микрофона.
— Говори Сузана-Мия. Прекъсвам връзката. Бог да бъде с вас, момчета. Бог и ка.
Тъмнокожата жена остави микрофона и затвори очи.
ДВАНАЙСЕТ
Сузана веднага почувства, че с Мия става нещо. Макар че бяха стигнали до „Дикси Пиг“ и родилният процес бе започнал, съзнанието на ничията дъщеря се намираше другаде. То бе насочено към Одета Холмс и към онова, което Майкъл Шуърнър бе нарекъл „Летен проект Мисисипи“. (Оксфордските селяндури пък го бяха кръстили „Чифутчето“.) Емоционалната атмосфера, с която Сузана се сблъска при завръщането си, беше натежала като застиналия есенен въздух преди разразяването на бясна септемврийска буря.
— Сузана! Сузана, дъще на Дан!
— Да, Мия.
— Аз приех смъртния живот.
— Да, така ми каза.
Ничията дъщеря определено изглеждаше смъртна във Федик. Смъртна и страшно бременна.
— И въпреки това съм пропуснала повечето неща, които изпълват със смисъл краткотрайния човешки живот. Нали? — Мъката, с която бяха изречени тези думи, бе непоносима; още по-ужасна обаче беше неочакваната им поява. — И не разполагаме с никакво време да ми разкажеш. Не и сега.
— Да отидем някъде другаде — предложи Сузана без особени надежди. — Можем да извикаме такси и да отидем в някоя болница. Ще го родим заедно, Мия. Можем дори да го отгледаме за…
— Ако го родим на което и да е друго място освен това, мъничето ще умре, а и ние заедно с него. — Ничията дъщеря беше сто процента убедена в думите си. — И аз ще го родя. Бях измамена от всички, с изключение на мъничето ми, и ще го родя сама. Обаче… Сузана… преди да влезем… ти каза нещо за майка си.
— Излъгах. Самата аз бях в Оксфорд. Да излъжа беше по-лесно, отколкото да тръгна да обяснявам за пътуванията във времето и паралелните светове.
— Покажи ми истината. Покажи ми майка си. Покажи ми я, моля аз!
Нямаха никакво време да обсъждат желанието на Мия; Сузана можеше или да го отхвърли, или да задоволи любопитството на похитителката си. Тя избра второто.
— Погледни — рече.
ТРИНАЙСЕТ
В Страната на спомените времето винаги е Сега. Има Неоткрита врата (О, Изгубено) и когато Сузана я намери и я отвори, Мия видя жена с прибрана тъмна коса и изумително красиви сиви очи. На шията и има брошка. Тя седи на кухненската маса, тази жена, обляна от вечните слънчеви лъчи. В този спомен часът е винаги два и десет следобед, месецът е октомври, Голямата война е свършила, по радиото се чува гласът на Ирен Дей, а ароматът на джинджифилов сладкиш изпълва стаята.