— Одета, ела и седни при мен — казва жената на масата. — Вземи си нещо сладичко. Изглеждаш много добре, момиче. И тя се усмихва.
О, ти, изгубен безвъзвратно, единствено от вятъра оплакан, самотен дух, отново се върни!
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Колко прозаично, навярно бихте възкликнали. Младо момиче се връща вкъщи от училище, понесло чантата с учебниците в едната си ръка и сака за физкултура в другата, облечено с бяла блузка и плисирана карирана пола, с чорапки с панделки отстрани (оранжева и черна, цветовете на училището). Майка и, която седи на кухненската маса, вдига очи и предлага на дъщеря си парченце джинджифилов сладкиш, който току-що е извадила от фурната. Това е само един миг от милиардите такива мигове, един мъничък атом от веригата събития, наречени човешки живот. Ала този миг остави Мия буквално без дъх (много добре изглеждаш, момиче) и и показа по един конкретен начин онова, което тя не бе осъзнавала преди — какво прекрасно нещо беше майчинството…стига да имаше възможността да измине естествения си, необезпокояван от никого път. Отплатата? Неизмерима.
Накрая ти можеше да бъдеш жената, обляна от слънчевите лъчи. Ти можеше да си тази, която съзерцава детето, отплаващо от спокойното заливче на детството. Ти можеше да си вятърът в разперените платна на това дете. Ти.
„Одета, ела и седни при мен.“
Дъхът на Мия застина в дробовете и.
„Вземи си нещо сладичко.“
Очите и се замъглиха — образът на ухиленото прасе първо стана двоен, а после — четворен.
„Изглеждаш много добре, момиче.“
Някакво време беше по-добре от никакво време. Дори пет години — или три — беше по-добре от нищо. Тя не знаеше да чете, не беше ходила в „Морхаус“, нито пък в „Мор и хаос“, ала можеше без проблеми да извърши следното математическо действие — три = по-добре от нищо. Дори едно = по-добре от нищо. Да… Да, но…
Мия си представи как синеокото и момче пристъпва през вратата, тази, която беше открита, а не изгубена. Представи си как му казва:
„Изглеждаш много добре, сине!“
Ничията дъщеря започна да ридае.
„Какво направих?“ — беше ужасен въпрос.
„Какво още бих могла да сторя?“ — бе навярно още по-лош.
О, Дискордия!
ПЕТНАЙСЕТ
Това бе единствената възможност Сузана да стори нещо — сега, докато Мия стоеше в подножието на стъпалата, водещи към гибелта и. Тъмнокожата жена бръкна в джоба на дънките си и докосна костенурката — skolpadda. Шоколадовите и пръсти, отделени от бялата кожа на бедрото на ничията дъщеря единствено от тънкия хастар, се сключиха около статуетката.
Сузана я измъкна и я подхвърли зад себе си. Миниатюрната костенурка се превъртя и се изтърколи в канавката. От нейната ръка в скута на ка.
В този момент Мия я замъкна нагоре по трите стъпала към двойните врати на „Дикси Пиг“.
ШЕСТНАЙСЕТ
Вътре беше доста мрачно и в началото Мия не можа да види нищо друго освен мъждукащите червеникаво оранжеви лампи. Електрически версии на факлите, които все още осветяваха някои от помещенията в замъка Дискордия. Обонянието и обаче нямаше нужда от адаптиране и въпреки че контракциите разтърсваха болезнено утробата и, стомахът и веднага реагира на миризмата на печено прасенце, надавайки вой да бъде напълнен. Мъничето и искаше да бъде нахранено.
— Това не е свинско, Мия — каза Сузана, ала похитителката и не и обърна никакво внимание.
Когато вратите зад нея се затвориха — до всяка бе застанал по един мъж (или подобно на мъж създание) — тя започна да вижда по-добре. Намираше се в единия край на продълговато, тясно помещение, изпълняващо ролята на трапезария. На всяка маса имаше свещ, поставена в боядисан в оранжево свещник. Пламъчетата блестяха като лисичи очи. Подът във фоайето бе облицован с черен мрамор, ала от бюрото на оберкелнера нататък вече беше покрит с килим с тъмнопурпурен цвят.
Там бе застанал мъж на около шейсет години, чиято бяла коса бе сресана назад, разкривайки изпитото му, хищно лице. Това бе лице на интелигентен човек, ала дрехите му — крещящо жълтото спортно сако, червената риза, черната вратовръзка — напомняха облеклото на продавач на автомобили втора ръка или на комарджия, специализирал се в ограбването на селските лапни-шарани. На челото му се виждаше червена дупка с диаметър над два сантиметра, сякаш някой го бе прострелял от упор. В нея бълбукаше кръв, която обаче все не потичаше по бледата му кожа. На масите в трапезарията седяха петдесетина мъже и не повече от трийсет жени. Повечето бяха облечени в също толкова безвкусни и крещящи тоалети като белокосия джентълмен. На месестите им пръсти блестяха масивни пръстени, а от ушите на дамите висяха диамантени обици, които проблеснаха на оранжевата светлина.