Сред присъстващите имаше и една неголяма част, която носеше по-обикновени дрехи — тяхната униформа се състоеше от дънки и бели ризи. Тези екземпляри имаха бледи лица, а бдителните им очи сякаш се състояха само от зеници. Около телата им се виждаше синя аура, която изчезваше от време на време, а после пак се появяваше. Тези същества се сториха на ничията дъщеря по-човешки от натруфените отрепки от мъжки и женски пол. Това бяха вампири — нямаше нужда да види заострените им зъби, които усмивките им разкриваха, за да разбере това — ала пак и приличаха повече на хора, отколкото сбирщината на Сейър. Може би, защото едно време поне са били хора. Докато другите…
„Лицата им са само маски — помисли си тя с нарастваща тревога. — Под маските на Вълците се виждаха електрически хора — роботи — какво ли обаче се криеше под тези лица?“
В продълговатото помещение цареше мъртвешка тишина, ала от нейде наблизо до слуха и достигаше приглушеният шум от разговори, смях, звън на чаши и дрънчене на метални прибори в порцелан. Чуваше се разливане на течности — вода или вино, предположи тя — както и силен кикот.
Двама от присъстващите отрепки — извънредно дебел мъж в смокинг с карирани ревери и червена папийонка и не по-малко пълна жена в сребриста рокля без презрамки от ламе — се обърнаха към източника на тези звуци с очевидно недоволство. Смехът и разговорите сякаш се чуваха иззад пищния гоблен, изобразяващ пируващи рицари и техните дами. Когато дебелата двойка завъртя глави натам, Мия забеляза, че лицата им се набръчкаха като сплъстен памук и за миг под извивката на челюстта им се мярна нещо тъмночервено и обрасло с косми.
— Сузана, това кожа ли е? — попита Мия. — Мили Боже, това кожата им ли е?
Безногата жена не каза нищо — нито „Нали ти казах“, нито дори „Не те ли предупредих?“. Вече нямаше смисъл от подобни неща. Беше твърде късно за гняв (или за каквито и да било други чувства) и Сузана изпита искрено съжаление към жената, която я бе довела тук. Да, Мия беше лъгала и я беше предала; бе направила всичко възможно да убият Еди и Роланд, ала имаше ли изобщо някакъв избор? Сузана си помисли с горчивина, че вече можеше да даде точно определение на ка-май — това означаваше да ти дадат надежда, но не и възможност за избор.
„Все едно да подариш мотоциклет на слепец“ — помисли си.
Ричард Сейър — кокалестият мъж на средна възраст с пълни устни и широко чело, който не бе лишен от известен чар — започна да ръкопляска. Пръстените по ръцете му проблеснаха. Жълтият му блейзър искреше на мъждивата светлина.
— Хайл, Мия! — извика той.
— Хайл, Мия! — подеха останалите.
— Хайл, Майко!
— Хайл, Майко! — извикаха вампирите и отрепките, след което също взеха да ръкопляскат. Въпреки че аплодисментите им бяха доста възторжени, акустиката на помещението притъпяваше звука и го превръщаше в нещо като пърхане на прилепови криле. Хищен, гладен звук, който караше стомаха на Сузана да се свива от отвращение. В същото време бе разтърсена от поредната контракция, а краката и се подкосиха. Тя залитна напред, почти приветствайки болката, която замъгляваше сетивата и притъпяваше тревогите и. В същия миг обаче Сейър пристъпи към нея и я хвана под мишниците, предотвратявайки падането и. Сузана си мислеше, че пръстите му ще са ледени, ала всъщност се оказаха горещи като на болен от холера.
Внезапно зърна някаква висока фигура, която излезе от сенките в дъното на помещението. Тя не принадлежеше нито на отрепка, нито на вампир; носеше дънки и обикновена бяла риза, от чиято яка се подаваше главата на птица. Тя бе покрита с гладки тьмножълти пера, а очите и бяха черни. Съществото започна да ръкопляска и тогава тъмнокожата жена забеляза с нарастващ ужас, че дланите му завършват с ястребови нокти вместо с човешки пръсти.
Половин дузина огромни хлебарки изпълзяха изпод една от масите и впериха в нея изпъкналите си очи, с които завършваха антените им. Чудовищно интелигентни очи. Страховитите им мандибули затракаха със звук, наподобяващ смях.