— Хайл, Мия! — чу в главата си тя. Гласовете наподобяваха бръмченето на насекоми.
— Хайл, Майко! — след което отново се скриха сред сенките.
Жената се обърна рязко към двойната врата и видя двама от отрепките, които бяха препречили изхода. О, да, това наистина бяха маски — от такова разстояние беше невъзможно да не за бележи лъскавите черни косми, върху които бяха нарисувани човешките лица. Мия се завъртя към Сейър с натежало сърце. Беше прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да било. Единственото, което и оставаше, беше да свърши онова, заради което бе дошла тук.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Когато се обърна към вратата, Мия се бе изплъзнала от хватката на Сейър. Сега той отново я сграбчи — този път за лявата ръка. В същия миг тъмнокожата жена почувства как нещо я хваща за дясната длан. Погледна натам и видя дебелата жена в сребристата рокля от ламе — огромният и бюст буквално преливаше от деколтето и което енергично се бореше да го задържи там. Кожата на китките и потрепваше, изпускайки задушливия мирис на талк. На челото и имаше червена кървава рана, която нито преливаше, нито се съсирваше.
„Ето как дишат — помисли си Мия. — Ето как дишат, когато носят тези…“
Обзета от ужас, тя беше забравила напълно както за Сузана Дийн, така и за Дета. Ето защо когато Дета Уокър пристъпи напред — по дяволите, когато се хвърли напред — ничията дъщеря бе неспособна да я спре. Тя забеляза как ръцете и се изстреляха едновременно и пръстите и потънаха в подпухналите бузи на жената със сребристата рокля. Дебеланата изпищя, ала останалите — включително и Сейър — само се изсмяха гръмогласно, сякаш това бе най-смешното нещо, което бяха виждали през живота си.
Маската на човешкия облик се пропука под озадачения поглед на отрепката, след което Дета я съдра. Сузана се сети за онези последни мигове в Замъка над Бездната, когато всичко изведнъж бе застинало неподвижно и небето се беше разкъсало като лист хартия. Дета бе смъкнала маската почти изцяло. От върховете на пръстите и висяха разпарцаливени остатъци, които наподобяваха латекс. Онова, което се показа, представляваше главата на огромен червеникав плъх — отвратителен мутант, чиито жълтеникави зъби стърчаха от устата му, а от ноздрите му висяха някакви неща, подобни на бели червеи.
— Непослушно момиче — рече плъхът, поклащайки заострения си пръст към Сузана-Мия. С другата си ръка отново бе уловил нейната. Спътникът на съществото — отрепка с лъскав яркозелен смокинг — се заливаше от толкова силен смях, че буквално се беше превил на две. Мия забеляза нещо да се подава от дъното на панталоните му — беше твърде костеливо, за да е опашка, ала нямаше какво друго да е.
— Хайде, Мия — каза и Сейър, повеждайки я напред. Той се наведе към нея и се вгледа изпитателно в очите и, все едно и беше любовник. — Или може би си ти, Одета? Така е, нали? Това си ти, досадна, прекалено образована, противна чернилке.
— Не, аз съм, плъхолико бяло копеле! — изграчи Дета и се изплю в лицето му.
Човекът, с жълтото сако зяпна от изумление. После затвори уста и физиономията му се изкриви от злоба. В помещението отново се бе възцарила гробовна тишина. Той избърса с ръка плюнката от лицето си — от маската, която носеше върху лицето си — и се вгледа невярващо в изцапаната си длан.
— Мия? — попита той. — Мия, и ти и позволи да направи такова нещо с мен? С мен — с кръстника на твоето дете?
— Ти ли, бе, кучешко лайно такова! — извика Дета. — Ти смучеш кура на своето ка-татенце, докато същевременно бъркаш с пръст в задника му! Само за това ставаш ти! Ти…
— РАЗКАРАЙ я! — прогърмя гласът на Сейър.
И пред погледите на всички вампири и отрепки в ресторанта Мия направи точно това. Резултатът не закъсня. Гласът на Дета започна да заглъхва, сякаш охранителят я бе хванал за врата и я бе замъкнал към изхода. Тя престана да се опитва да говори и само се изсмя хрипливо, ала след малко и от смеха и не остана и следа.
Сейър стоеше със скръстени пред гърдите си ръце и се взираше мрачно в Мия. Останалите също я наблюдаваха съсредоточено. Нейде зад гоблена с пируващите рицари смехът и разговорите на незнайната компания продължаваха.
— Няма я вече — проговори най-накрая ничията дъщеря. — Проклетата жена я няма. — Въпреки че в ресторанта беше тихо, гласът и едва се чуваше, защото Мия шепнеше. Очите и бяха сведени боязливо надолу, а страните и бяха смъртнобледи. — Моля ви, господин Сейър… сай Сейър… след като направих това, което поискахте от мен, моля ви, сай, кажете ми, че не сте ме излъгали… че аз ще отгледам мъничето си. Моля ви! Ако направите това, никога повече няма да чуете за онази другата, кълна се в лицето на баща си и в името на майка си!