Човекът с жълтото сако махна презрително с ръка.
— Бръщолевенето ти няма да доведе до нищо, Мия. Следователно ще е по-добре да си затвориш плювалника.
Той кимна към една отрепка с широко лице, наподобяващо муцуната на булдог, обрамчено от къдрава сива грива. Съществото пристъпи напред — червената дупка на челото му беше тясна и продълговата и приличаше на окото на китаец. То бе последвано от свирепо гледащо създание с глава на ястреб и тениска, на която пишеше „СИНИТЕ ДЯВОЛИ“. Отрепките минаха от двете и страни и я сграбчиха — хватката на птицата беше особено противна заради грапавите му, люспести пръсти, завършващи с остри закривени нокти.
— Ти беше чудесен опекун — заяви Сейър. — За това няма две мнения. Хайде обаче да не забравяме, че приятелката на Роланд от Гилеад всъщност беше тази, която зачена детето.
— Това е лъжа! — изкрещя ничията дъщеря. — Долна, гнусна, отвратителна… ЛЪЖА!
Той продължи, все едно не я беше чул:
— А и всяка работа изисква конкретни умения. За всяка работа си има майстор, както се казва.
— МОЛЯ ВИ!!! — изпищя Мия.
Човекът-ястреб се хвана с ноктестите си длани за главата и заподскача наляво-надясно, все едно бе оглушал. Пантомимата породи още смях в залата — някои от присъстващите дори заръкопляскаха.
Сузана изведнъж усети как нещо топло се разля по бедрата и — по бедрата на Мия — погледна надолу и видя, че дънките и са потъмнели от влага. Водите и най-накрая бяха изтекли.
— Хайде сега да се приго-ооо-ооо-отвим… за раждането на БЕБЕТО! — заяви възторжено Сейър като че ли беше водещ на някое телевизионно шоу. Имаше твърде много зъби в тази усмивка — по два реда горе и долу. — А после ще видим. Обещавам, че молбата ти ще бъде взета под внимание. Междувременно… Хайл, Мия! Хайл, Майко!
— Хайл, Мия! Хайл, Майко! — подеха останалите и Мия осъзна, че е повлечена към дъното на помещението — мъжът с лице на булдог бе сграбчил лявата и ръка, а човекът-ястреб — дясната. Последният издаваше хриплив, бръмчащ звук всеки път, когато издишваше. Краката и почти не докосваха килима, докато я приближаваха към отрепката с жълтите пера. Човекът-канарче, помисли си тя.
Сейър им махна с ръка да спрат и заговори на човека-канарче, посочвайки към двойните врати, откъдето ничията дъщеря бе влязла. Мия чу името на Роланд, както и това на Джейк. Човекът-канарче кимна. Мъжът с жълтото сако отново посочи към вратата и поклати глава.
„Никой да не влиза — казваше този жест. — Никой.“
Съществото с жълтите пера кимна отново, след което заговори с отвратително цвърчене, от което на Мия и се прииска да закрещи. Тя погледна към отсрещната стена и взорът и попадна на гоблена с рицарите и техните дами. Масата, зад която седяха, и се стори позната — в залата за пиршества на замъка Дискордия имаше същата. Артур Елд седеше начело на масата с корона на главата си, а съпругата му беше заела мястото от дясната му страна. Знаеше, че очите му са сини, понеже ги бе сънувала неведнъж.
Навярно ка абсолютно преднамерено избра точно този момент за внезапно появилото се течение, което премина през „Дикси Пиг“ и повдигна гоблена. Беше само за секунда или две, ала това бе напълно достатъчно за Мия да види другата столова — частна столова — зад него.
На дълга дървена маса под сияещ кристален полилей се бяха разположили може би дузина мъже и жени, чиито хищни лица бяха сбръчкани и деформирани от възраст и зло. Устните им разкриваха закривени букети от зъби; дните, когато тези чудовища можеха да затворят устите си, отдавна бяха отминали. Очите им бяха черни и от ъгълчетата им непрекъснато сълзеше някаква отвратителна смолиста течност. Жълтеникавата им кожа бе покрита с назъбени люспи, а редките туфи козина и придаваха още по-морбиден вид.
— Какви са тези? — извика Мия. — Какви, в името на боговете, са тези същества?
— Мутанти — отвърна Сузана. — А може би хибриди не е точната дума. Това обаче не е толкова важно, Мия. Ти видя онова, което наистина е важно, нали?
Така беше и Сузана го знаеше. Макар че кадифеният гоблен се повдигна съвсем за кратко, и двете успяха да зърнат скарата, поставена в средата на дългата маса, както и обезглавения труп, който се въртеше на нея, докато кожата му хващаше коричка, пукаше се и цвърчеше, отделяйки ароматни сокове. Не, миризмата във въздуха изобщо не беше на печено прасенце. Нещото, което бе нанизано на шиша, кафяво като гълъб, беше човешко бебе. Създанията около него бяха сложили порцеланови чашки под него, в които събираха соковете му… след което изведнъж вдигнаха наздравица и отпиха.