Течението замря. Кадифеният гоблен възвърна предишното си положение. И преди раждащата жена отново да бъде хваната за ръцете и понесена към дълбините на сградата, издигаща се в множество светове по протежение на Лъча, тя осъзна зловещия хумор на картината. Това, което Артур Елд приближаваше до устата си, не беше агнешко бутче, както човек си мислеше на пръв поглед; това бе бебешко краче. Вокалът, с който Роуина вдигаше тост, бе пълен не с вино, а с кръв.
— Хайл, Мия! — извика Сейър отново. О, та той се намираше в превъзходно настроение — нали пощенският гълъб отново се бе завърнал в гълъбарника си!
— Хайл, Мия! — подеха и другите. Звучеше досущ като скандиране на футболен мач. Съществата зад гоблена също се присъединиха към възгласа със своите гласове, наподобяващи гърлено ръмжене. Ала да не забравяме, че устите им все пак бяха натъпкани с храна.
— Хайл, Майко! — Този път Сейър дори и се поклони подигравателно, като че ли искаше да и покаже колко я уважава.
— Хайл, Майко! — викаха вампирите и отрепките, докато я отнасяха в дълбините на „Дикси Пиг“ — първо в кухнята, после в килера и накрая надолу по стълбите. Там, естествено, имаше врата.
ОСЕМНАЙСЕТ
Сузана разбра, че се намира в кухнята на ресторанта, по гнусната миризма на готвено — не свинско, в никакъв случай; по-скоро онова, което пиратите от осемнайсети век наричаха опърлено прасе.
Откога тази сграда служеше за преден пост на вампирите и отрепките в Ню Йорк? От времето на Калахан — седемдесетте и осемдесетте? А може би от нейното време — от шейсетте години? Най-вероятно от доста по-рано. Тъмнокожата жена предположи, че, тук се е издигала версия на „Дикси Пиг“ още по времето на холандските заселници, изкупили земята на индианците с лъскавите си дрънкулки, забивайки християнските си убеждения дори още по-надълбоко от знамената си. Практични хора, холандците обичаха свинските ребърца и не можеха да понасят никакви магии — били те бели или черни.
Жената зърна съвсем малко от кухнята, ала то беше съвсем достатъчно да се убеди, че тя бе пълно копие на тази в замъка Дискордия. Там Мия беше убила един плъх, който се опитваше да изяде последното ястие, останало в помещението — печеното прасенце във фурната.
„Само дето нямаше никаква фурна и никакво печено — мина през ума и. — По дяволите, нямаше и никаква кухня. Прасенцето беше зад хамбара на Тян и Заля Джефърдс. И аз бях тази, която го уби и изпи кръвта му, а не тя. По онова време Мия почти ме беше обсебила, макар че още не го знаех. Чудя се дали Еди…“
Едва когато ничията дъщеря я изблъска назад за последен път, откъсвайки я от мислите и, запращайки я в мрака, Сузана разбра до каква степен отвратителната кучка бе овладяла живота и. Знаеше, че Мия е направила това — заради мъничето си, естествено. Въпросът беше защо тя, Сузана Дийн, бе позволила това да се случи. Защото бе обладана и преди? Защото бе до такава степен пристрастена към непознатата вътре в нея, както Еди беше пристрастен към хероина? Боеше се това да не се окаже вярно.
Вихрушки мрак. И когато отново отвори очи, вече се намираше под жестоката луна, увиснала над Дискордия, а примигващото червено сияние (ковачницата на Краля) блестеше на хоризонта.
— Ела тук! — извика един женски глас, също както бе извикал и преди. — Ела тук, където не духа толкова! Сузана погледна надолу и видя, че няма крака и седи в същата грубо изработена количка, както и при предишното си посещение на Замъка. Същата жена, висока и красива, с черни коси, които се развяваха на вятъра, и махаше да отиде при нея. Мия, естествено, и всичко това бе не по-истинско от смътните спомени на Сузана от залата за пиршества.
„Федик, обаче, беше реален — помисли си тя. — Тялото на Мия е тук, тъй както моето в момента го мъкнат през кухнята зад «Дикси Пиг», където готвят чудовищни ястия за нечовешки клиенти. Замъкът над Бездната е убежището на Мия, нейният остров на спасението, нейният Коган.“
— При мен, Сузана от Средния свят! Скрий се от аленото сияние на Краля! Ела тук, където вятърът не духа толкова силно, на завет зад този зъбер!
Безногата жена поклати глава.
— Кажи, каквото имаш за казване и да привършваме с това, Мия — рече тя. — Трябва да раждаме детето — веднъж само да излезе от утробата ни и сме квит! Ти отрови живота ми!