Ничията дъщеря я изгледа съсредоточено — коремът и изпъкваше под дебелото вълнено наметало, а вятърът развяваше косите и.
— Ти сама изпи отровата, Сузана! Ти сама я преглътна! И то още, когато детето не беше нищо повече от неразпъпило се семенце в утробата ти!
Беше ли вярно това? Дори и да беше, коя от тях бе позволила на Мия да влезе в нея, също както човек трябваше да покани вампира да влезе в дома му? Сузана или Дета? Нито една от тях, помисли си тъмнокожата жена.
Най-вероятно това беше Одета Холмс. Одета, която никога не би счупила чинията на синята жена. Одета, която обожаваше куклите си, въпреки че повечето от тях бяха бели като памучните и гащички.
— Какво искаш от мен, Мия, ничия дъще? Кажи и да свършваме с това!
— Съвсем скоро ще бъдем заедно — да, ще лежим заедно в едно и също легло, докато раждаме мъничето. Искам да те помоля само за едно нещо — ако възникне възможност да избягам оттук с мъничето си, да ми помогнеш да го направя.
Безногата жена се замисли. Сред каменната пустош, осеяна със зейнали пропасти, се изкикотиха хиени. Вятърът беше вледеняващ, ала не можеше да се сравнява с болката, която изведнъж стисна корема и в челюстите си. Лицето на Мия бе изкривено от същата агония и жената на Еди Дийн отново си помисли как цялото и съществуване се бе превърнало в един огледален лабиринт. Както и да е, с какво би и навредило подобно обещание? Едва ли щеше да възникне подобна възможност, ала ако се появеше, дали наистина щеше да остави съществото, което Мия искаше да нарече Мордред, да попадне в лапите на служителите на Пурпурния крал?
— Добре — каза накрая. — Съгласна съм. Ако мога да ти помогна да избягаш с мъничето си, ще ти помогна.
— Навсякъде! — изграчи Мия с хриплив шепот. — Дори и… — Ничията дъщеря внезапно замлъкна. Преглътна и едва тогава продължи. Насили се да продължи: — Дори и в тодашния мрак. Защото, ако трябва да се скитам завинаги със своя син, това няма да е кой знае какво наказание.
„Може би няма да е наказание за теб, сестро“ — помисли си Сузана, ала не каза нищо. Беше и писнало от проявите на униние на Мия.
— А ако няма възможност да бъдем свободни — рече ничията дъщеря, — тогава ни убий.
Единствените шумове тук горе бяха воят на вятъра и кикотът на хиените, ала Сузана усещаше какво се случва с физическото и тяло — макар и истинският свят да се бе притаил зад някаква извънредно тънка мембрана. В момента вече бяха излезли от кухнята и я смъкваха надолу по стълбите. Безногата жена си каза, че навярно бе нужна доста голяма сила от страна на Мия да я транспортира тук, в Замъка — особено при положение че раждаше. Жалко, че тази сила не можеше да бъде насочена в друга посока.
Очевидно Мия възприе продължителното мълчание на Сузана за израз на несъгласие, защото затрополи с тежките си обувки към мястото, където се намираше безногата жена, сграбчи я за раменете и я разтърси силно.
— Ей! — извика яростно. — Ако се наложи, ще ни убиеш! По-добре да сме заедно в смъртта, отколкото да… — Отново замлъкна, след което каза с горчивина: — През цялото време те лъгах. Нали?
Сега, след като моментът бе настъпил, Сузана не почувства нито желание за възмездие, нито състрадание, нито тъга. Само кимна безмълвно.
— Дали смятат да го изядат? Да нахранят тези престарели чудовища с неговото трупче?
— Едва ли — рече безногата жена. — Може и да ти отпуснат шест месеца да се грижиш за него, ала дори това… — Поклати глава, после прехапа долната си устна, когато поредните контракции се врязаха в нея, превръщайки всички мускули на корема и слабините и в натрошено стъкло. Щом болката понамаля малко, довърши: — Не ми се вярва.
— Тогава ни убий, ако се стигне дотам! Кажи, че ще го направиш, Сузана, кажи го, моля аз!
— И ако ти обещая това, Мия, какво ще сториш ти за мен? Ако предположим, че повярвам на думите, излизащи от лъжливата ти уста?
— Ще те освободя…, ако имам тази възможност.
Сузана се замисли и реши, че неизгодната сделка все пак е по-добра от никаква сделка. Улови ръцете, които бяха сграбчи ли раменете и.
— Добре — рече. — Съгласна съм.
Тогава, също както бе станало в края на предишното им съвещание на това място, небето се раздра, както и зъберът зад тях и въздухът около тях. Отвъд се мярна някакъв движещ се коридор — образът беше замъглен, неясен. Тя разбра, че гледа през собствените си очи, които през повечето време бяха затворени. Булдогът и Човекът-ястреб продължаваха да я държат. Носеха я към някаква врата в дъното на коридора — откакто Роланд се беше появил в живота и, винаги имаше и друга врата — и Сузана предположи, че я мислят за припаднала. Навярно бе станало точно така.