В този момент се завърна в хибридното тяло с белите крака…, ала кой знаеше каква част от шоколадовата и кожа сега бе станала бяла? Помисли си, че поне това унижение щеше да свърши скоро, и изведнъж се почувства малко по-добре. С удоволствие щеше да размени тези бели крака, колкото и здрави и жизнени да бяха, за малко душевен покой. За малко покой в нейната душа.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
— Идва на себе си — изръмжа някой. „Сигурно онзи с муцуната на булдог“ — помисли си Сузана. Не че имаше някакво значение — под човешките си лица всички изглеждаха като хуманоидни плъхове с туфи рядка козина, поникнала от твърдата им като кост плът.
— Това е добре — обади се Сейър, който очевидно вървеше зад тях. Тя се огледа и видя, че антуражът и се състоеше от шест отрепки, Човека-ястреб и трима вампири. Отрепките носеха пистолети в кобури под мишниците си, а двама от вампирите бяха въоръжени с ба — подобното на арбалет оръжие на жителите на Кала. Третият държеше бръмчащ електрически меч — като онези, които бяха носили Вълците.
„Десет към едно — помисли си Сузана хладно. — Не е добре… ала можеше да е и по-зле.“
— Можеш ли да… — започна Мия някъде отвътре.
— Млъкни — сряза я тя. — Разговорът ни приключи. Погледна към вратата отпред и там видя следния надпис:
Звучеше и познато и Сузана веднага разбра защо. Беше видяла подобен знак по време на краткото си посещение във Федик. Федик, където истинската Мия — съществото, което бе загубило безсмъртието в най-лошата сделка на всички времена — беше заточена.
Когато най-накрая се добраха до целта си, Сейър излезе напред, изблъсквайки Човека-ястреб, наведе се към вратата и за почна да издава някакви дълбоки гърлени звуци. Сузана си помисли, че никога не би могла да произнесе подобно звукосъчетание.
„Няма значение — прошепна и Мия. — Аз мога да го кажа и ако се наложи, мога да те науча на някои други заклинания. Ала сега… Сузана, съжалявам за всичко. Прощавай.“
Вратата към експериментална станция „Дъга 16“ във Федик се отвори. Сузана чу някакъв неприятен бръмчащ звук и до ноздрите и достигна миризмата на озон. Никаква магия не захранваше този портал между световете; той бе дело на древните и вече се рушеше. Тези, които го бяха сътворили, бяха изгубили вярата си в магията и се бяха отрекли от Тъмната кула. И сега на мястото на магията се намираше това бръмчащо, умиращо нещо. Това глупаво смъртно нещо. Отвъд него се виждаше залата с леглата. Огромната зала със стотици легла.
„Тук оперират мозъците на децата. Тук изтръгват от тях онова, което е необходимо на Разрушителите.“
Сега само едно от креватчетата беше заето. До таблата му бе застанала жена с глава на плъх. Най-вероятно изпълняваше ролята на медицинска сестра. До нея стоеше някакъв човек — Сузана не мислеше, че е вампир, ала не можеше да е сигурна в това, тъй като гледката, откриваща се през вратата, трептеше като въздуха над нажежена пещ. Той погледна към тях и веднага изкрещя:
— Бързо! Размърдайте се малко! Трябва веднага да ги свържем и да приключваме по-скоро с това! В противен случай и двамата ще умрат! — Лекарят — навярно никой друг освен лекар не би си позволил такава дързост в присъствието на Ричард П. Сейър — махаше нетърпеливо с ръце към тях. — Донесете я тук! Закъснявате, мътните ви взели!
Сейър я блъсна грубо през вратата. Отвратителното бръмчене се вряза още по-дълбоко в главата и, последвано от краткото прозвъняване на тодашните камбанки. Погледна надолу, ала беше прекалено късно — белите крака на Мия бяха изчезнали и тя лежеше пред Човека-ястреб и Булдога, които тъкмо се навеждаха да я вдигнат.
Сузана се надигна на лакти и погледна нагоре, осъзнавайки, че за пръв път от незнайно колко време — може би за пръв път, откакто беше изнасилена в каменния пръстен — принадлежеше единствено на себе си. Мия бе изчезнала.
После, сякаш за да опровергае това, наскоро изоставилата я похитителка нададе пронизителен писък. Жената на Еди Дийн последва примера и — болката беше прекалено силна, за да остане безмълвна — и за един кратък миг гласовете им запяха в пълен синхрон, прогласявайки неизбежната поява на мъничето.