— Исусе! — каза един от пазачите на Сузана — тя не знаеше дали е вампир или отрепка. — Тече ли ми кръв от ушите? Звучат така, сякаш…
— Вдигни я, Хейбър! — изръмжа Сейър. — Джей! Хващай я! Вдигнете я от пода, в името на бащите си!
Булдога и Човека-ястреб — или Хейбър и Джей, ако това ви харесва повече — я сграбчиха под мишниците и бързо я понесоха по пътечката между стотиците празни креватчета.
Мия се обърна към Сузана и се усмихна измъчено. Лицето и бе плувнало в пот, а косата и беше залепнала за зачервената и кожа. — Срещата ни беше добра…, ала и лоша — промълви тя.
— Вземете това легло! — викаше лекарят. — По-бързо, да сте проклети дано! Защо се туткате като шибани християни?
Две от отрепките, придружаващи Сузана, се наведоха над най-близкото празно легло и го поставиха до това на Мия, докато Хейбър и Джей продължаваха да я държат. На леглото имаше нещо, което изглеждаше като кръстоска между сешоарите тип „каска“ от дамските фризьорски салони и космическите шлемове от старите сериали за Флаш Гордън. Сузана имаше чувството, че го използват за изсмукване на мозъци.
Междувременно сестрата с глава на плъх бе застанала между широко разтворените крака на пациентката си и в момента надничаше под болничната нощница, която ничията дъщеря носеше. Тя потупа коляното на Мия с подпухналата си ръка и изскимтя. Най-вероятно по този начин искаше да успокои пациентката, ала Сузана потръпна от отвращение.
— Какво ми стоите там с ръце на кръста, идиоти такива! — продължаваше да крещи лекарят. Той бе набит мъж с кафяви очи, румени бузи и сресана назад черна коса — всеки зъбец на гребена като че ли бе оставил след себе си бразда, широка колкото улична канавка. Носеше бяла лабораторна престилка от найлон върху костюма си от туид. На алената му вратовръзка се виждаше нарисувано око. Този сигул ни най-малко не изненада Сузана.
— Чакаме нарежданията ви — каза Джей, по-известен като Човека-ястреб. Нечовешката му реч беше бавна и монотонна, също толкова неприятна като скимтенето на сестрата, ала поне бе напълно разбираема.
— Изобщо не ви трябват нарежданията ми! — сопна се лекарят и махна пренебрежително с ръка. — Всичките деца на майките ви ли са измрели?
— Аз… — започна Хейбър, ала лекарят беше побеснял.
— Откога чакаме този момент, а? Колко пъти сме репетирали процедурата? Как може да сте толкова тъпи, толкова мудни, като някакви християнски тутки? Сложете я на лег…
Сейър се изстреля напред с такава бързина, на каквато според Сузана и Роланд едва ли бе способен. В един момент стоеше до Хейбър, отрепката с муцуната на булдог, а в следващия вече се бе нахвърлил върху лекаря и извиваше ръката му зад гърба му.
Гневното изражение на лекаря изчезна за по-малко от секунда и той запищя като малко дете. По долната му устна потече слюнка, а чаталът на панталоните му от туид мигновено потъмня в резултат на изпразнилия се пикочен мехур.
— Стига! — изпищя той. — Няма да имате никаква полза от мен, ако ми счупите ръката! Ох, стига, стига, ужасно БОЛИИИИИИИ!
— Ако счупя ръката ти, Скоутър, просто ще извикам някой наркоман от улицата, който да свърши тази работа, след което ще го убия. И защо не? Става дума за жена, която ражда, а не за мозъчна операция, в името на Ган!
Въпреки това той поразхлаби малко хватката си. Скоутър се гърчеше, стенеше и пъшкаше така, все едно бе правил секс по време на нетърпима жега.
— И когато всичко свърши, а ти не си взел никакво участие в него — продължи Сейър, — ще те дам за храна… на тях. — И мъжът с жълтото сако кимна към вратата.
Сузана погледна натам и видя, че пътечката между леглата, по която бяха дошли, бе покрита с големите хлебарки, които беше зърнала в „Дикси Пиг“. Техните интелигентни, хищни очи бяха вперени в пълничкия лекар. Мандибулите им изтракаха.
— Какво… какво да сторя, сай?
— Помоли ме за прошка.
— М-м-моля за прошка!
— Трябва да помолиш и останалите, които засегна:
— Господа, м-моля ви за п…
— Докторе! — внезапно извика сестрата, която продължаваше да стои наведена между бедрата на Мия. Гласът и беше доста нисък, ала думите и се разбираха. — Бебето излиза!
Сейър пусна ръката, която бе сграбчил в желязната си хватка. — Продължавайте, доктор Скоутър. Свършете си работата. Всички искаме детето да се роди без усложнения, нали? — Мъжът с жълтото сако се наведе напред и погали Мия по бузата с необикновена загриженост. — Не унивай и не губи надежда, лейди-сай — рече. — Някои от мечтите ти могат тепърва да се сбъднат.